Кому е нужна тази мека и изтънчена любов?
Кому е нужна тази плаха и загадъчна поезия?
Когато твърдо казал – аз съм нов,
си изтъкан от старите си мисли и
стремежи.
Когато казваш мрачен – искам вечността,
преплетена с магия, нощи, с пръски дъжд,
но ужасен си от невинна шепа с нежността.
И ням оставаш. Казваш „Аз съм
мъж
И не разбирам тези мисли женски.”
Ръце разперил, молиш: „О, Любов, ела”.
Ала настигне ли те тази нейна треска
Едва поглеждваш я в очите, ти
едва.
Кому е нужна, ако не на теб, глупако?
Коя, ако не твоята изгубена душа.
която толкоз често, казва колко жалко
е да си сам. Дали, не бъркам нещо и
греша?
Повярвал си, че любовта е само вкусна.
Измислил си, че носи само тишина и зов.
Ала без сълзи и тревоги, тя е страшно пуста.
И без безсънна нощ… това не е
Любов!
Сочи ти с пръст по влюбените в парка.
И продължавай с: „Искам любовта и аз”,
aла не минеш ли и ти през нейна палка,
не се надявай тя да тръгне с теб и с
вас.
Дружа със нея дълго и избрала бих амнезия,
за да не помня всичките си грешки стари.
Приятел, знай за нас, е писана поезия
А любовта е дар безценен, мой
другарю!
