Искам да живея

Казвам се Настя.

Имам хубаво име и куп измислени проблеми. А от днес и страх.

Страхът за себе си.

Никога не се бях замисляла за собствената си безопасност. Страхувам се от тъмното, но не мога да кажа, че непрекъснато мисля за оцеляването си. Ето – днес се замислих. Замислих се колко е крехък този живот и колко никому-освен-на-теб-самия-ненужен.

Яна я няма. Яна си замина. Грозно, тихо, безсмислено. Аз не познавам Яна и жаля за нея. Жаля с цялото си сърце за това безумие, което се е разиграло преди дни и за този нелеп, ненужен край. Жаля. И се ядосвам.

Защо, защо, по дяволите, аз трябва да се страхувам просто да живея? Знам, че не е възможно всяка пътека в страната да бъде осветена, а през 5 метра да има полицай, знам, че не е и нужно. Но онова, което не знам е какво да правя сега. Защото ме е страх, разбира те ли, съвсем по женски ме е страх да се прибера у дома късно, да мина покрай храст, да се обърна, когато някой върви след мен.

Страх ме е.

И за това сякаш няма виновни. Нали това е отговорът на логическата задача – виновни няма. Няма и невинни. Всички сме потърпевши. Минали или бъдещи. Защото извършителят е един от нас, носещ малко по-тежки характеристики на шизофрения. И той самият не е виновен – така е израсъл – без любов и родителска грижа, без контрол и стимулиране на неговите положителни качества, без … нещо-много-важно-правещо-го-НОРМАЛЕН-човек. И ето го – някъде там. Дебне. Чака.

И минава Яна …

А можеше да мине Настя, Петя, Ирина …

А можеше … можеше да не мине никой и никой да не го причаква. Човекът Х, когото всички искат да погледнат в очите, да бъде нормално дете, свестен младеж, уравновесен мъж. И всичко да си бъде някак наред. Да имаме спокойно детство и красиво бъдеще. Но не. Ние тичаме. Не гледаме къде, не знам защо. А децата полудяват, за да пораснат и от счупени играчки да преминат на счупени глави. Или изнасилени и убити жени.

И затова се страхувам. И за това се ядосвам. Защото искам да живея.

Независимо какво е моето име – Настя, Петя, Ирина …

Или Яна.