Загледана в прегръдка на коне,
пречупени във приказно танго.
Сред пясъка стоя на колене
и шепна си безспир: “фанданго”.
Зад мен са облаците – кули прашни,
пред мен луна с размер на камион.
А сред очи унили и безстрашни,
сърца умрели има милион.
И аз вървя по пътя зел самотен,
трънлив и кален, пътят мой.
“Фанданго” шепна тихо си по спомен
и търся в думата измислена покой…
