Цирк. Маскарад. Никой не е себе си. Никой не знае какво точно трябва да прави и за това всеки гледа дисплея на телефона си и харесва публикации във Facebook.

Да живеят Wi-fi-a и самотата!

Колко е безсмилено е всичко наоколо, когато Те няма. А може би в момент просто осъзнаваш колко странен е светът. Когато сте двамата, нещата са по-различни. Създавате си ваш, собствен свят, в които вие сте правила, вие сте съдии. Свят-балон, в които съществувате, понятен само на вас, летящ само за вас.

А аз Те търсех. Търсих Те на толкова места. Опитвах толкова пъти. В Калининград, Ловеч, Пловдив, Благоевград… Опитах на Витоша, но атмосферата от Копитото не издържа живота в София. Не става. Затова пак опитвам. Този път в “Bedroom”-a, но и тук ситуацията не е по-различна. Поредно безсмислие. Просто балона го няма. Теб също. А около мен всички гледат отегчено към дисплея на телефона си.

Да живеят Wi-fi-a и самотата…

Алегория

Източник: “Популярна реторика”,

проф. Боримир Кръстев

“Сърцето има свой разум, който разумът не познава.”
Паскал

Кой как мисли не ми е много ясно. Виждам само, че резултат от различното мислене е пагубен за много проекти, идеи и сърца. Виждам още, че въпреки осъзнаването на различията, ние отказваме да го признаем. Колко по-лесно би било просто да кажеш “Да, разбирам и приемам мнението ти” и наистина да го направиш. Но не! Егото е човещинка и ние продължаваме да вярваме, че нашето мнение е наистина правилното. От друга страна, ако не вярваме на себе си то на кого? И тук дори социолозите с техните безкрайно нужни анализи няма да ни помогнат. Човек не обича да греши. Той иска да бъде прав. И неговото мнение да бъде онова, което е правилно и което тласка напред един проект, идея. Или сърце. Ирационално е мислене на сърцето ни. Това е отговор на всеки въпрос “Защо?”. Защото е такова. Ирационално.

Питам се какво би се случило със света, ако всички мислехме еднакво?
А ако думите “Да, разбирам и приемам мнението ти” бяха истина?

Тя е тази, която знае защо ги е взела.

Има едно такова странно понятие “избрана самота” и колкото странно е то, толкова рядко го разбират. Избраната самота е, чувството, което усещаш, когато съучениците ти отиват да пушат трева зад даскалото, а ти оставаш да се мотаеш в коридора, защото осъзнаваш, че това не е правилно. Дори не знаеш защо, просто знаеш, че не е.  Избраната самота е, чувството, когато колегите ти се втурват в стаята на общежитието ти с крясъци: “Аре към “33″, а ти местиш поглед от тях към книгата, която лежи в скута ти и казваш спокойно “Не, благодаря”. Не защото не обичаш да танцуваш, а защото осъзнаваш, че онова, което ще се случи в “33″ ще бъде неправилно. Избраната самота е, чувството, когато излизаш с обещаващ младеж и на 5-тата минута минаваш на режим “Кимай и от време на време повтаряй “Да”. Просто защото осъзнаваш, че всичко което той иска е да покаже колко е умен/важен/богат/или прост и вие нямате абсолютно нищо общо. А един за друг вие сте неподходящо и неправилни.

В избраната самота има някакво достойнство. Възможност за  лично решение, мнение, избор ако щеш. Но колкото и избрана, и достойна да бъде, чувството си остава самота. А колкото тежко и самотно да е – поне не е неправилно.

Харесвам логиката, мисленете и хумора на Сет и харесвам една от последните му книги “Малкото е новото голямо”. 183 прозрения, които съдържа безмислието, абсурда и глупостта, с която имаме честта да се сблъскаме в корпоративно-модерния ни свят са наистина чудесни. Убедена съм, че ако Готин има възможността да поживее шест месеца в пълна анонимност в България, той ще издаде “БГ “Готини” прозрения” поне в три това, а бройка на “прозренията” ще надхвърли многократно тези 183, които са отнели осен години да бъдат забелязани, осмислени и осмяни публично в блога на Сет. Хващам се на бас, че 6 месеца в българската действителност ще свършат много по-добра работа, но…

Причината да заговоря за Готин не е толкова, защото той е обсебил съзнанието ми с неговите прозрения, а защото ми се прииска да споделя едно от тях с моите приятели, които създадоха блоговете си в първите дни на 2012 година.

В рамките 1-5.01.2012 поне петима мои приятели, удариха в чело в земята и се заклеха, че ще поддържат новите си страници, каквото и да им коства това. Аз не съм почитател на “постигане на цел на всяка цена”, но подкрепям новите идея, желанието за писане и себеизява. Вярвам, че всеки от тях има какво да каже и съм безмерно щастлива, че са намерили смелост и сили (спрямо мързеливото спокойствие) да започнат “делото”. Именно на тях искам да споделя кои са основните качества, които печелят читатели на блога.
А именно:

ИСКРЕННОСТ

ДИНАМИЧНОСТ

АКТУАЛНОСТ

ЖИЗНЕНОСТ

КОНКУРЕНТНОСТ

(и забележете! на последно място) ПОЛЕЗНОСТ

А дългото си предисловие преди тези шест прилагателни ще обясня с известната мъдрост на Чърчил “Нямах време да пиша кратка реч, затова написах дълга.”

Преди дни, различствайки тефтера, с който започнах новата си работа попаднах на тази страница, за да установя, че аз съм на последното, най-висшето стъпало. И тъй като то значи “смърт”, “убит от любов”, се усмихнах. В превод от гръцки “Анастасия” означава “възкръснала”. Щом последната любов ме е убила, значи е време за ново начало.

А ето ги и степените:

hob - среща с Любовта и леката тръпка от предстоящото щастие;

uns – вече си увлечен, смяташ, че можеш да мислиш и за други неща, но само този човек е в мислите ти;

ishq – Любовта ти към този човек става твой наркотик, не можеш без него и без радостта, която ти носи;

aquidat – уважаваш другия и благоговееш пред неговите постъпки и ценности;

ibadaat – луд си – и в пряк, и в преносен смисъл – не разсъждаваш трезво, опиянен си и си объркан едновременно. Едно е сигурно – обичаш!;

jonoon – обсебен си от Любовта и наранен, и изоставен, все по-обсебен ставаш;

mant - мъртъв от Любов.

е нарочна.

Вселено, къде ми е Яворът?! – питам тихо. После по-силно, а накрая крещя.

Не се членуват собствените имена, знам, но той е единствен. И е точно определен човек. И ти, Вселено, вярвам, че си разбрала за кого ти говорех. Кого толкова време си пожелавах от теб. Казват, че ако много силно желаеш нещо всичко ти съдейства – хората, събитията, случайността, късметът, … Вселената. Казват, само че желае ли се човек? Човек се обича и толкоз. Друго не може да поискаш от живо същество – забранено е. А аз пожелах. Човек. Нормален. Жив.

Хубаво го казва Андрей Кончаловский – “Всеки от нас живее, защото някой някъде го обича”. Във филма му “Дом на идиоти” главната героиня обича Браян Амадс. Много го обича. Дори отказва на чеченец да се ожени за него, защото “Браянчо си има нужда от мен, чака ме!” Гледах филма и се питах – дава ли си сметка моя “Браянчо”, че съм една от онези, заради които той живее…

А да кажеш “майната му” на него и на всичко което се случва, не се получава. Как да кажеш “майната” на нещо, което е станало част от теб? На любов, която толкова нахално се е лепнала, че неусетно е станала половината от теб самия. Любов, за която не е нужно да мислиш постоянно, защото тя просто е тук. Обърнеш ли се, ето я чака. Чака. Какво ли чака? На гарата се чака, а в живота се живее. И много ти се иска да кажеш “майната му” и да заживееш. Отваряш устата да обидиш този “нещастник”, а думата не се ражда. Как може да бъде нещастен човек, когото обичаш толкова много?… Не, щастлив е той. Даже е много е щастлив.

“Колко е хубаво да стане 18.00-19.00 часа и да ти се прииска да си отидеш у дома, защото там те чакат и децата скачат по теб, а жена ти се усмихва и ти става едно хубаво!”  Толкова свикнах на просташкото отношение към жената като тежест, като ненужна и гадна вещ, че когато чух тези думи днес онемях. Чакахме да настроят камерата за интервюто и гостът ми просто си говореше със свой колега от екипа. За това колко е хубаво да имаш жена. Колко е хубаво да те обичат. Колко е хубаво да те чакат…

И си казваш – нищо ми няма, мога да се справя. От любов освен Ромео и Жулиета, никой не е умрял и трябва да продължа. Да ставам рано, да ходя на работа, да имам идеи, да се развивам, да се усмихвам, да вярвам… И после БАМ! Вървиш си по улицата и изведнъж те осенява, че вече 194 ден той е с теб. И няма мърдане. Работа, проекти, нови хора – не. Всичко това е бошлаф. Прах. Глупост. Защото нямаш ли най-важното – любовта на човека до теб, ти си нищо, ти си никой. И всичките ти проекти, идеи, материали и защитени дипломни могат да отидат в кошчето за боклук. Защото стане ли 18.00ч. аз не бързам да се прибера у дома. Там не ме чака любимия ми човек.

Затова искам да знам, Вселено, къде ми е Яворът? Къде точно си го скрила? На кой завой мен отби на грешно място, на кой завой мен подлъга да стана “тежка”, “негативна” и “скучна”, каквато ме видя той. Как успя да ме изопачиш, за да изглеждам толкова неправилна на някой толкова правилен за мен? Някой, с чиито мисли съм се родила, с чиято логика съм расла. Как успя човека, когото търсех толкова години, човека, чиито ценности споделям да ми отнемеш толкова твърдо и хладнокръвно?

…

Питам, питам, питам, а отговори нямам. И в ушите ми продължават да кънтят думите на Иван “… да стане 18.00-19.00 часа и да ти се прииска да си отидеш у дома, защото там те чакат…”