Тайната ни*

 

Посвещавам този текст на всички “еколози”,
с които заедно седяхме на платното на

бул. “Цариградско шосе”

Ще ви разкрия една ужасна тайна. Тайна, която крия вече години наред и която последователно се пробужда около 24 май и заспива месец-два след това.

Ние не се вълнуваме от „драмите” за това на какъв език трябва да се пише в социалните мрежи и извън тях, ние просто пишем на грамотен български език.

Ние не участваме активно в еднообразните дискусии за стойността на родния български и „неуважение” спрямо него, което според филолозите е все по-силно изразено от година на година. Ние слушаме българска музика, подкрепяме младите изпълнители и говорим прекрасен английски език. Знаем френски, италиански и спокойно или не толкова си поръчваме по една бира на испански. И знаем, че всеки език е отделен и заслужава своето уважение.

Кои сме ние?
Бъдещето на България.

Не искам да бъда крайна, но трябва да призная още нещо – дебатите, в които участваме не ни изхабяват. Онова количество енергия, което някои от вас от нас губят, за да обсъждат главоломното падение на нашето поколение, ние инвестираме в обучения. И не само пред учебниците. Научихме се да попиваме от всичко – книги, филми, онлайн безплатни курсове и лекции и комуникация с непознати чужденци. Търсим, искаме, инвестираме. Време, пари, себе си. И повярвайте, не се замисляме толкова как точно го правим, налучкваме и печелим, което разбира се, не ви се харесва. Въпреки добрия ни резултат или именно заради него…

Нашето поколение е онова, което създава главоломно

То мисли, рискува и действа. Вече не търсим работа в познатите сайтове, а сами измисляме нови позиции, които да предложим и заемем. Не се отчайваме, когато нещо не се получава, опитваме отново и отново. Сред моите приятели почти няма безсмислени алкохолици – или аз съм богопомазана с обкръжението си или ние наистина сме едно добро бъдеще, което пораства.

Ние сме онези, които правиха оборота на интернет клубовете, докато буквално живяхме в чата. Ние сме и онези, които кандидатстваха без матури и с реални изпити по история. Научихме българския език и взехме нужното от него. Не всеки е длъжен да помни наименованията на стихосбирките на Славейков наизуст и в правилната им последователност – да, това е новото при нас, ние отстояваме различията в убежденията и личното си мнение. Отказваме да крачим под барабана на „длъжни сте” и да наизустяваме неинтересни за нас неща. Ако нашето поколение беше задължено да ходи на Ленински съботници или партийни понеделнишки събрания, сигурно до един  щяхме да бъдем изгонени от партията. За систематични отсъствия.
Защото ние сме готови да работим „непопулярна” работа, но да бъдем себе си.

Отказваме да бъдем част от „Системата”, предизвиквайки я да стане част от нас. Защото можем или най-малкото, защото имаме смелостта да опитаме.

 Призивите да се пише грамотно са само част от промените, които носим

Почти няма форум или Фейсбук група, които изрично да не изискват писането на грамотен български език и която да не санкционира потребителите, които пишат с латински букви. Все по-често в коментарите се изтъква не само съдържанието на статията или нейните тези, но и правописа и пунктуацията. В социалните мрежи това е още по-изразено – няма правописна грешка, която да не бъде поправена автоматично в следващите коментари. При това се надпреварваме кой ще бъде пръв, спорим и търсим отговори в сайтове, посветени на грамотното писане. Не вярвате ли?

Налага се. Иначе не бихте имали проблем с предвижването из Софийските или Варненските улици в последните седмици. Защото ние сме тези, които затвориха движението на Орлов мост и отстояха „свободата” на Морската градина. Живеем с абсолютното убеждение, че всичко в живота ни трябва да бъде правилно и справедливо и имаме право да се борим за това. Ние вярваме, че от нас зависи и го показваме, заставайки един до друг в защита на каузите си. И ако някои наши убеждения ни изкарват на „разходка” до „Цариградско шосе”, другите се наслагват бавно и неуморно в интернет.

Пишем. Пишем много и не крадем чужди текстове.
Спорим и изтъкваме правото на всеки да бъде цитиран независимо от вида на съдържанието, което произвежда – фото, видео, текст– и подписваме всяко произведение, защото уважаваме труда на създателя му.

Сред нас има все по-малко критици на изкуствата

Защото вярваме, че всяко създадено произведение има право да съществува, а нашето лично мнение си остава нашето лично мнение. Това, което правим е да споделяме и да създаваме, там  е нашата силата. „Но новото поколение роди феномена „хейтър”!”, ще възкликнете вие. А старото ни „подари” финансовата криза. Докато ние, кротко си пишехме в чатовете с връстниците от Африка и Австралия, вие обрахте нас, децата си. Сега ние, децата ви, работим и над това. И резултатите няма да закъснеят.

Все по-често получавам смс-и на кирилица. При все, че броят символи в едно съобщение написано на български език е едва 70, което е не повече от две кратки или едно по-дълго изречение. 160 са символите, с които разполагаме, ако пишем с латински букви. Никой не дискриминира азбуката, създадена от двамата братя, просто има технически ограничения – една буква, написана на кирилица изисква 2 byte-a или 16 bits, а един латински символ едва 1 byte или 7-8 bits, т.е. двойно по-малко. Остава ни да изберем с коя от двете азбуки ще използваме и дали няма да ги смесваме – действие, което наблюдавам все по-често в социалните мрежи.

Българският език все по-малко се използва самостоятелно

Заимстваме фрази от английския, немския, италианския и руския и шарим всичко, до което се докоснем. Просто отказваме да живеем шаблонно и скучно и имаме нужда от разнообразие. Падаме, понякога по-често отколкото летим, но поне опитваме.

И нека не звуча идеализирано, предизвиквайки у вас възмущението към моите суперлативни описания. Знам, че всеки е готов със списъка на поне 10 разочарования от „младите”, които може да излее в гневни коментари. Това е различното между вас и нас – не се боим от лошото мнение. Понякога тъгувам за професията „гледачка”, която предстои напълно да изчезне след някоя и друга година. Просто прекалено много вярваме в науката и възможностите си и пием кафето с мляко, без да разглеждаме кафейната утайка. Ние плануваме емоционално и действаме. Изморяват ни безкрайните и безсмислени разговори и ако трябва да определя поколението ни с едно прилагателно, то е „Вярващо”.  С всичките му последствия за околните.

Съзряхме за едно качествено живеене

А най-лошата част за някои от вас е, че сме готови да си го поискаме. При това в писмен вид и грамотно. Ако това не проработи, сме готови да излизаме на улицата. Спрете да повтаряте, че сме задръстени и залепени за компютрите си. Живеем в ерата на лаптопа и електронния четец, в който носим половината от арсенала на „Народна библиотека” и още толкова томове световната класика, които забележете, четем!

Упрекът, че използваме латиницата в Skype е неоснователен. Прародителите на чат-мрежите не поддържаха кирилицата, а ние бяхме прекалено малки, за да знаем как да сменим езика, на който пишем. Пускахме mIRC-ката[1] и се втурвахме в света на различията и информацията. Опознавахме интернет и се учихме да скачаме от тема на тема за секунди – умение, което толкова пречи на „Системата”. Споменах ли, че ни най-малко не я уважаваме? Защото тя притъпява нашето умение да бъдем различни и креативни, а ние просто не можем без това.

Пораснахме и установихме, че комбинацията от клавишите Shift+Alt променя за секунда избрания от нас език, а двойката Shift+Ctrl ни дава възможност да изберем дали да пишем на фонетичен български или с „малките червени букви”,  използвайки десетопръстната система. Вярвате ли, че някои от нас знаят какво е това и дори да ходили на изпити по БДС за машинопис? Просто имаме избор, търсим свобода и вярваме, че имаме право да я ползваме. Това е всичко, което обяснява нашите действия, понякога толкова нелогични за вас.

Сигурно трябва да кажа и нещо негативно

Просто за да има баланс в играта, но… Ще го оставя на вас. Винаги ще имате в какво да ни укорите и да ни скастрите, само че това ми напомня вица, който битува из социалните мрежи тази зима:

Младежите от блока събрали пари, за да изпратят съседките-пенсионерки на екскурзия до Холандия. За да видят най-после как изглеждат истинските „наркомани” и „проститутки”.

Усмихнете се и следващия път, когато започнете някоя досадна дискусия по празниците за грамотността или тоалетите на абитуриентите, не ни канете да се включваме в нея. Защото „правилните” младежи, нямат нужда от оплакванията ви, а „лошите” просто нямат уши да ви чуят.


[1] mIRC – чат система, създадена през 1995г.

* текстът е публикуван във в. “Преса”, бр. 193 – 19.07.2012г.

 

 

 

 

Сега ли разбрахте, че качеството на медиите у нас е под всякаква критика?

Сериозно ви питам – сега ли?

А докато си купувате вестник “Уикенд” и качвате тиражите му до върха на Луната, не го ли знаехте? А докато давате 1лв. за нереално глупавия вестник “Телеграф”, вместо да добавите 50ст. и да си купите “Капитал”  – единственият смислен всекидневник у нас, не ви ли е хрумвало, че погубвате и него? А докато качвате до небето рейтингите на предавания, в които има простотия и клюки, но вие УБЕДИТЕЛНО продължавате да ги гледате, не ви ли е минавало през акъла, че добрите, качествените и смислените предавания просто стават ненужни? А докато се забавлявате с определени водещи, но ПРОДЪЛЖАВАТЕ да гледате малоумните им ефири и пак, и пак оскъпявате рекламното им време – тогава какво мислихте за медиите – добри ли са, посредствени ли са, подходящи ли са за търсенето ви…

Ако някои от вас са се сетили за журналистиката и качеството й у нас, едва след побоя над репортера на новата ни “нелюбима” медия, този въпрос е важен за нас, журналистите, и го бистрим много по-често. И когато “Господари на ефира” публично заявиха, че им налагат цензура, и когато се провеждат малоумно-безсмислени срещи на СБЖ (не, не се извинявам за това определение!) и когато определени водещи късат вестници в ефир, а други, други правят дори по-лошото – всеки божи ден ви предоставят лоша продукция. И вие я гледате! Иначе тя не би съществувала.

Една вечер със съквартиранта ми готвихме вечеря, а той пусна “Черешката на тортата”. Направо настръхнах:

– Моля те, махни го това, глупави са!
(в това време Ванко 1 триумфално поднасяше агне на жар на гостите си)

Е, поне са забавни – отвърна съквартиранта ми.

Не, не са. Тъпи са. И РЯДКО говорят смислени неща. А вие ги гледате, качвате рейтинга им и продуцентите си казват:

– Ски’й какъв овчи народ – дай да запишем още епизоди.

И най-лошото – записват!

Къде е “Сеизмограф”? Къде са “Отпечатъци”? Къде е “Реално” – предаването на Иван Бедров, благодарение на което ме приеха във ФЖМК, защото разбирах какво се случва в тази държава? Къде е RE:TV? Къде?!

В кофата за боклук – там, където вие, скъпи зрители, ги запратихте.

Вие ги убивате, вие не се грижите за добрите журналисти у нас. Вие – телевизионните зрители без претенции и без мнение.
Защото и сега, част от мнение вие е базирано не на реално недоволство, а на натрупана омраза.
Вие сте тези, които задържате рейтинга на посредствените неща и позволявате на Диана Найденова да прекрачва всякакви граници.

Вие. Не ни се сърдете. Познавам поне 10 журналиста, които в момента работят за “блога” си, защото за изданията не са удобни. А некадърниците са в ефира. И вие ги гледате без да се замисляте за бойкоти.

Продължавайте.
Да видим колко още можем да убиваме смисъла в тази държава.
Продължавайте.

This entry was posted on June 19, 2012, in Uncategorized. 8 Comments

Гората е наша. НАША!

Преди месец бяхме на Седемте Рилски езера и по мръкване стигнахме до хижа “Пионерска”, която ни беше силно препоръчана като най-добрата хижа за спане. Мисля, че трябваше някъде из високите борове да има скрита камера, която да ни заснеме – премръзнали, изморени от 15-те километра, които извървяхме и аз, разбира се, подскачаща от радост, че сега ще ядем боб-чорба и ще си починем. Да, ама не.

Хижата беше тъмна. Зловеща като в романите на Стивън Кинг и определено, “приветлива” е последното определение, което бих й дала в този момент. Извадихме страхотен късмет – хижарят се беше качил случайно горе:

“Качвам се веднъж на две седмици, за да нагледам имота. Не че има какво да се гледа – няма ток и течаща вода, откакто я продадоха, ни отрязаха и двете.”

“Продадоха?!” – задавих се аз с локума, който вечеряхме вместо боб-чорбата и погледна с двойно по-големи очи към хижаря. – “Тя не е ли собственост на БТС*?!”

“Беше. Продадоха я на “Рила спорт”. Те вече държат горната хижа, лифта, сега и нашата. Скоро всичко тук ще бъде тяхно, а “Пионерска” ще стане като “Рилските езера” – 30 лв. на вечер, 50 лв. на вечер…”

Не съм планинарка. И за да бъда съвсем честна хижата, която се намира точно до горната станция на лифта предлага и легла по 12лв. в стая с още 18 човека. Почти по хижарските стандарти. Но горе не е уютно. Горе е хотел. Хотел в гората. Егати оксиморона…

Хижата е продадена. Ние щяхме да спим пред нея, без палатка и спални чували. Или да ходим в кръг цяла нощ, за да не умрем от студ. Защото никъде в интернет няма информация, че тя не функционира. Всичко е направено скришом, без излишни погледи и знания. Така стават нещата в България. Така са гласувани и законите ни. Уж публично, в Народното събрание, а в същото време там отдавна не се взимат реалните решения. Те се правят скришом, без излишни погледи и знанието на нас, засегнатите по темата.

Продължавам да не мога да си обясня всичко случващо се в планините НИ, но когато си лягахме в студената хижа, без ток и течаща вода, разбрах, че всичко е много просто:

“Тази планина е нечия собственост”.

Само дето, собствениците сме ние и планината е НАША. Наша, като улиците и булевардите, които затваряме, ходейки в кръг, наша, като градинките, в които пием бира и свирим на китари, като дърветата, по които закачаме мартениците.  И ние имаме правата и отговорностите спрямо тях. И ние ги обичаме, за разлика от ходещите из кулоарите депутати. Те отдавна не обичан нито нашите улици, нито нашите гори. Те не почиват там, а вървенето на километри с тежка раница на гърба, за тях е просто форма на шизофрения.

Нека бъдем шизофреници. Още веднъж. Спасихме Странджа. Ще спасим и горите – наши са. 
И ще им го кажем – всички заедно.

14 юни 2012г.
Орлов мост
19.30ч.



*Български туристически съюз

This entry was posted on June 14, 2012, in Uncategorized. Leave a comment

Нещата, които не разбрах

Напоследък имам навика да не си вдигам телефона и да не приемам входящи обаждания. Не знам доколко нормална е тази форма на асоциалност, към която се насочих преди няколко месеца, но тогава започна първата проява на трудност в отговора на елементарното „Как си?”. Никак не съм. Като всички останали.

Преди десет години реших да стана журналист, защото ако имаше някакво качество в мен, то със сигурност беше желание да знам истината. И то истинската истина, не удобната такава. И много вярвах в справедливост, в искреност и правда. Впрочем и сега вярвам, просто не го казвам на глас.

И както силно исках да бъда „новия Левски”, така силно започнаха да ме пердашат. И физически, и психически. Оказа се, че няма нужда от правда. Тя винаги е неудобна, ненужна и гола. Една такава гола мацка, която се разхожда по улиците като избягала от манастира и дружи само с пропадняци, защото само на тях им е приятелка. Всички останали цъкат замислено в блакбърито и се правят на заети.

Десет години след решението ми, аз разбрах, че се обричам на гибел. Вътрешна, външна, няма значение, умреш ли вътрешно, няма как да ти блестят очите.

Разбрах, че всички са толкова объркани, че няма никаква нужда от правда. Тя, голата, съвсем не играе ролята на смелия Данко, който поведе народа през тъмната гора, осветявайки пътя с туптящото си сърце. Няма нужда от нея, защото няма въпроси вече. Хората не питат, хората страдат. Страдат тихо, защото шумното се нарича възмущение, а все повече от нас не се възмущават. Не виждат смисъл.

Спрях да си вдигам телефона, спрях да давам съвети, спрях и да искам. Защото са твърде много нещата, които не разбирам и колкото и да търся не намирам отговорите им.

Искам да седна до някой дядо в Борисовата градина и да го попитам тихо:
„Дядо, защо сме зли? Защо ни е толкова лошо и не искаме да се разберем? Защо крадем, дядо, и после цял живот се страхуваме? И не ни става по-леко, и не ни става по-хубаво… Защо родителите не искат да разбират децата си и защо, когато самите не знаят как да го живеят този объркан живот, толкова настървено нареждат какво да правим в нашия? Защо ние толкова много се страхуваме, дядо, и защо не искаме да пораснем? Защо твоята пенсия е толкова нелогична и защо ме гонят от трета поредна работа, „защото много съм знаела”? Защо са толкова неприложими умните и толкова удобни послушните и защо, дядо, нещата вместо да се променят, стават все по-тъжни и по-зли?”

Искам да го попитам, но ми се струва, че няма да получа отговор, а самият той ще се отнесе по средата на въпросите ми, някъде около мястото, на което споменавам за малката му пенсия.

Защото, ако има нещо, на което се научихме, то е да гледаме всеки за себе си.

И после какво да отговорят на въпроса „Как си?”…

This entry was posted on May 31, 2012, in Uncategorized. 3 Comments