Стани! Не е страшно.

Паднах.Не в преносния, в истинския му смисъл. Льопнах се на асфалта и боксувах с двете предни ръце поне половин метър. Не ми се беше случвало от много години. И да не кажеш, че има лед и мога да обвиня кмета, че не е почистил улиците или някой гадняр ме е блъснал – не. Като цяло нямам кого да виня – просто паднах. При това доста звучно и болезнено толкова, че се разплаках. Скочих на крака цялата оцапана в прах и тръгнах. И плачех.

А после се замислих, че наистина не помня кога последно съм падала. Все се оплакваме, че животът ме спъва, че е много сложно да се изправиш след загуба. Да, но падайки реално, аз не останах да лежа на плочките, нали? Криво-ляво се надигнах, отупах се, дори имах силата да избърша сълзите и все пак да отида да бягам.

И си зададох глупавия въпрос, защо смятаме, че душевното падение е по-страшно и трябва да мине егати огромното количество време, за да се надигнем и да тръгнем отново – само защото отдавна не сме падали физически ли? Само защото сме забравили как изглежда асфалтът отблизо? Или защото така изглеждаме по-трогателни?

Страхът е винаги по-голям  от заплахата.

И като цяло не е страшно. Малко боли и щипе от пясъка. После кръвта се съсирва, хваща коричка и ако не я чоплиш ще падне съвсем незабележимо. С душевните рани, за радост, е същото.

Advertisements

5 thoughts on “Стани! Не е страшно.

    • Можах. Колената са ми сини, сини, все едно … нали. А бе има си и забавната част – припомняш си детството :)))

  1. Браво, Настя! Случайно попала на твой блог – очень понравилось! Успехов тебе!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s