Направо да си умреш от смях

Хубаво е да правиш нещо за пръв път.

Хубаво и все по-трудно с годините. Не съм на 100, но не са и много ежедневните неща, в които съм новатор, затова минавам към – не-ежедневните, а именно катеренето.

Забавно си беше, спор няма. И така … отивам първия ден и инструкторът ми казва – имаш 3 опита, за да се изкачиш на 13 метра височина. Поглеждам нагоре и си казвам, мдаа, височко, но нищо ще се справя. Качвам се. И трита пъти. Всъщност всичко е много гот, само дето последния път краката ми преперят като на подгонен заек, а ръцете въобще не си ги усещам. Но какво ми пука – преодоляла съм гравитацията, при това цели 3 пъти. А и да ви призная честно 13 метра, са си 13 метра над земята. Както се казва – миг невнимание, цял живот умрял.

Гордост и щастие. И нова цел – 26 метра! Казвам си, какво толкова качих 3 пъти по 13, значи мога да преодолея и един път 26, то е почти същото само че е малко по-малко и ги катериш наведнъж.

Ха. Ха! ХА! Направо да си умреш от смях…

Само че докато висях горе не ми беше никак забавно. Ами започнах да мисля над две неща. Всъщност три. Първото беше че ей сега се отказвам, само още няколко пъти да се пробвам да се задържа върху това мъничко червеничко неща, върху което съм стъпила с десния си крак, а левия вече не го усещам дори къде е. Вероятно някъде отляво …

Изненада номер 1: Оказа се, че не ставаме чак толкова добри веднага (колко неочаквано прозрение!!). Може да изкачиш много пъти по 13 метра, но това никак не означава че ще изкачим дори 20. Не ги изкачих. Страшен урок!

Вирнала глава, винаги си поставям все по-високи и по-високи цели вместа да отделя мъничко време, за да заякна, да стана по-издръжлива, по-опитна. Кой ще ти губи времето в тези неща, бе? Давай, дигай летвата пък после ще му мислим. Все ще намерим начин да оцелеем. А като не намираме, задаваме великия въпрос: “Защо стана така?” Защото така, празна кратуно, защото така.

Изненада номер 2: Дърпането му е майката. Ако инструкторът не се беше оказал младеж, когото познавам, не знам дали щеше да ми помогне толкова. И сега си представете, вися си на стената, около 17 метра над мраморния под в МОЛ Галерия – Пловдив и край – не мога повече. Ръцете ми треперят и се хлъзгат въпреки магнезия, краката са във възможно най-неудобна поза и аз разбирам, че просто не мога да продължа. Нямам опора (подкрепа) на краката, нямам и сили (желание) на ръцете. А мен ме дърпат нагоре, при това много здраво ме дърпа същия този младеж, който иска само да ми помогне. Само че аз не мога, не искам и не знам как да продължа и въобще свят ми се вие от това, че трябва, а аз не мога, не искам и не знам как да го направя …

Второто нещо, което научих в този ден беше, че  че подкрепата не винаги помага. Много ми се искаше да повярвам, че всеки един от нас може да скокне усмихнат и щастлив и да продължи по пътя си щом му подадеш ръка, но йок – оказа се, че греша. За да продължиш нагоре ти трябва опора (подкрепа) на краката и сила (желание) на ръцете. И тогава въжете, което те дърпа да се движиш напред наистина ще бъде твои помощник, а не дразнещ, много дразнещ премет, който ти напомня, че за сега не се справяш. И тогава ще има смисъл от цялото това упражнение.

На втория ден си тръгнах с наведена глава. Не се получи от втория път. И много се радвам, че не се получи. Свикнали сме на лесното, свикнали сме да ни идва всичко отръки и да ставаме шампиони на втората тренировка, само че … Не е точно така.

А иначе, като се замисля … беше весело. Много даже.

Направо да си умреш от смях.

Advertisements

One thought on “Направо да си умреш от смях

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s