Не те познавах, Michael Jackson

Прости ми, но това е истината. Преди да си отидеш аз почти не те познавах. Гордо повтаряме житейските истини, знаейки, че са самата правда, но започваме да ги повтаряме горчиво, когато ни се случат на самите нас. Оценяваме онова, което вече нямаме. Така се случи и с теб, скъпи. Прости, но докато ти твореше своите безсмъртни хитове, аз не съществувах. После кротко и мирно се родих в един град в Украйна, за който никога, убедена съм, никога, не си и чул дори. А същата 1987 година ти издаде най-големият си албум Bad. 1991, аз мънках детски песнички, а ти поради на света Dangerous.

Музиката не беше приоритетът ни и сега знам какво съм губила, но … Майкъл, ти не беше до мен по време на моето тийнеджърство, което се “прекланях” пред Linkin Park и Avril Lavigne. Ужас или не, това е бил моят неосъзнат и некомпетентен избор. Ограничени сме, винаги съм го казвала, пак ще го повторя.

Срещнах те в дома на един мой приятел. Когато прекрачих прага му, той ме посрещна с рев, по всяка вероятност, предназначен да бъде пеене, “There is a feeliiiiiiiiiiiiin”. “Какво е това?” – запита моят, промит с евтин пънк, мозък. Майкъл Джексън, отговори той и същата нощ се побърках с тази песен. После Dirty Diana. Repeat. Няколко денонощия …

Спомням си сутринта, в която светът осъмна с думите: “Кралят на поп-музиката си отиде”. Не се будя с новините, но именно в онази сутрин, имах време и отворих новинарските сайтове. В 7.05ч аз знаех, че те няма. Но не знаех как трябва да се почувствам. Когато в 12.30ч майка ми почти изпищя в телефона “Знаеш ли, че…”, казах, “Да, знам, знам.” И пак, пак и не знаех как трябва да се чувствам, Майкъл. Та аз не те познавах, дори не знаех най-големите ти хитове. А ми беше празно …

Тогава с мама обсъдихме евентуалната смърт на Алла Пугачова и кошмарът, който ще настъпи в Русия, когато това се случи. А твоята смърт … за няколко часа всички се сетиха за теб. Всеки бързаше да сподели коя е любимата ти песен, а Facebook-а се разпра по шевовете от песни, мнения и коментари. В Америка феновете истерясваха и се самоубиваха, ние, на стария континент, следяхме новините.

Кралят си отиде. Месеци наред бяхме погълнати от новината, че той е бил жива мумия, че е оставил куп ненаписани песни, че децата му са с неизяснен статус и неизвестно, но богато, много богато бъдеще… Кога се случи погребението, почти не разбрахме. Знам само, че всички тези месеци те опознавах.

Първата крачка беше курсова работа, която написах за теб. Смешно, но ти ненадейно попадна и стана част от моето следване. После беше първи албум, втори, дискографията… Започнах да събирам юбилейни списания, посветени на теб, да търся книги за теб… След дъжд качулка, Майкъл.

Прости ми. Прости ми, че бях една от невежите, които не познаваха изкуството ти. Прости ми, че мярвах името ти единствено в колоната светски новини, които съобщаваха за пореден скандал и делата, заведени срещу теб. Прости ми, че не пораснах с теб и не те познавах. Че ти не беше до мен, когато оформях музикалните и житейски вкусове. Прости…

До мен лежи последният брой на Hello България. Посветен е на теб, Майкъл, цели 15 от 92 страници… Феноменално. Купих си го случайно и да си призная малко съжалявам за тези 2 лева. Ненужно е. От две години ние с теб се познаваме и нямам нужда да чета поредни тъпи цитати или предъвканата 100 пъти история на живота ти. Аз вече те познавам. Познавам песните ти и ги пея в колата, а недоумяващите шофьори ме гледат странно. Наистина няма нищо по-странно от това да се чувстваш свободен с музиката на Краля, която учи, ах, колко много учи. Но не достига до всеки. Затова има шофьори, които демонстративно затварят прозорците си, когато ние с Явор пеем. Това не е мой проблем, нито твой, Майкъл. Нито твой.

И последно… Намери мен, макар и късно и аз намерих теб, макар и след бляскавия ти финал, но знаеш ли, Майкъл искам да ти обещая нещо. Нещо, което дори няма да се напъна да изпълня, няма и да забравя, просто няма начин то да не се случи. Та, скъпи, Майкъл, аз не пораснах с музиката ти, но бъди сигурен, бъди абсолютно спокоен, че моите деца ще бъдат закърмени с нея. Защото ако има нещо смислено в колекционерския брой на Hello, то е заглавието на корицата:

Michael Jackson – 1958 – завинаги

P.S. Няколко месеца след смъртта му, аз все още продължавах да слушам като вманиачена дискографията му и не я триех от mp3-плеъра си. Минавайки покрай Народния театър, където на колоните бяха залепили негови снимки, скъсани и разпилени от вятъра, видях две момичета, които ги залепяха отново. Не съм привърженичка на маниакалното идолопоклонничество, но те се сякаш бяха някакъв символ – опит да спасят паметта. Тогава свалих едната си слушалка и я подадох на едната от тях. Слушах Майкъл. Тя се се усмихна и аз продължих. Нямаше какво да си кажем. Ненужно беше.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s