За ценностите и баскетбола

Let’s play the blame game

Kanye West, Blame Game

Когато бях мъничка ме научиха на ценности. Не се лъже, не се взима чуждо, играе се справедливо и не се мами. Тези и много други, бяха моите детски идеали, в които вярвах, заради които се биех. Няма да повярвате, но в 4-ти клас се втурнах да защитавам Криси от незрелите пубертетски шеги и изядох бой. Не че се гордея, всъщност сега се сещам за първи път. Ех, детски години, ех …

Та така. Това беше моето кредо. Нещо, в което вярвах, нещо, което отстоявах. И се оказа, че в желанието си да ме направят “почтен гражданин”, родителите ми са ми направили мечешка услуга. Не знам защо и как се е случило, така че Земята се обърнала с главата надолу, а ние сме пропуснали да отбележим този факт. Хей, астрономи, защо спите? Къде са звездите сега? Къде са нашите светли идеали, към които вървяхме? Къде отидоха? Къде пристигнахме?

Хората не вярват. Нито в идеали, нито в ценности. Не казвам, че всеки трябва да бъде като мен, носеща “лошото” определение “идеалист”, но някак в повече ми идва злото. И не онова, вселенското и глобалното, а всекидневното, мъничкото. Нека ви цитирам нещо, което може би ще бъде част от дипломната ми работа и за да не ме помислите за млада БСП-ка, пояснявам: “Постсоциалистическата действителност” е част от темата ми:

“Комунизъмът не дава избор, но дава спокойствие. Това което се случва в момента е една активна свобода, свобода, в която по-приспособимите намират начин да преживяват, а останалите не разбират за какво им е дадена тя. Имаме избор – да работим и да не работим, да действаме и да не действаме, а тъй като преживяването е една от най-важните цели на българина (според Марко Семов), той се насочва именно към това егоистично преживяване. Не възприема себе си като част от нещо общо. Напротив, липсата на съботници и ТКЗС-та даде свобода, но и разруши връзката между хората. Притежаването на собствен телевизор, радио, кола, като придобивки на капитализма, разрушиха невидимата връзка, която се създаваше в това да отидеш и да гледаш телевизия у съседа. Сплотяването на хората, им напомняше, че не са сами. Сега очевидно сме. Индивидуалистическото разсъждаване затваря мисленето в посока за „общото благо”. Първо, защото нищо не е общо – то е или само твое, или само чуждо. А второ, за какво благо можем да говорим, когато ти нямаш средстава, не толкова да преживяваш, колкото да дишаш. И да мечтаеш.”

Написах го днес и се натъжих още повече. Защото у мен и у теб е силата да променим, а аз не знам какво ни трябва, за да станем по-вярващи, по-вярващи в себе си. Никой не вярва в нас, а ние сме свикнали с цинизма наоколо и също спираме да вярваме.

Искам да цитирам още нещо, на което попаднах днес:

“През последното десетилетие всяка година между 20 и 31 хил. деца отпадат от училище и се превръщат в лумпенска неграмотна маса (бел.ред – удебелените думи са мои, А.К). За изминалите две десетилетия това са вече стотици хиляди хора. Останалите в училище са оскотели толкова, че социалният им идеал, за който са готови да протестират и да вдигат бунтове, е по-дългата ваканция.”

Статията се казва “Изгубени ли са децата на прехода” и точно тази част е написана от проф. Иван Проданов. И ме заболя. Знаете ли, много ме заболя, защото лично аз с нищо не съм заслужила нито тези думи, нито това безверие. В мен, в теб, в нас! Какво ние сме сторили, за да ни обиждат така? И вярно, ако следваме даоизма и неговото учение, че хармонията е вътре и не трябва да се разкалаща от външните промени, аз не трябва да се вълнувам от изречения като тези. Но аз СЕ! Защото знам, че те обезверяват и мен, и останалите. Защото същите тези “правилни възрастни” също са грешили и простете, но когато Земята неочаквано и незабелязано се е обърнала, те също са спрели да вярват в ценностите, с които започнах.

Днес бях на игрището в едно СОУ. На излизане от вкъщи, попитах брат ми: “Според теб дали ще има свободни кошове за баскетбол?”. Ах, колко грешен въпрос! Трябваше да попитам: “Ще има ли кошове въобще?” или още по-добре: “Ще има ли играещи деца?”… Нямаше. Разбира те ли, в разгара на лятото, на игрището имаше един уморен баща, който флегматично играеше псевдо-футбол с малки си син, забележете, с БАСКЕТБОЛНА топка. На масите на тенис, забележете, ЛЕЖАХА 4 кокони, които не бяха дошли там, за да спортуват, а за клюкарстват. И да ми се смеят.

Когато бях в 7-ми клас, играхме непрекъснато баскетбол. Това беше играта на лятото и си спомням точно две неща – че най-добрата ми приятелка Еми вкарваше кош почти от центъра и че гаджето ми, което беше много добър играч, почти ми счупи очилата с топката. И знаете ли защо помня тези две неща? Защото въобще ИГРАЕХМЕ. А тези кокони не знам какво ще помнят от ваканцията си.

Но вината не е у тях.

Малко преди да си тръгна, дойдоха две близначета на 7 и едно момче на 6 и половина годинки. Похвърляхме топката с тях.

– Всеки ден ли идвате да играете?

– Не, само когато баба не я мързи да ни доведе.

– А всеки ден ли играете на компютъра?

– Да, когато мама не играе на ферма …

Не обвинявам никого, както често обичам да казвам – няма виновни, има потърпевши – минали и бъдещи. Децата трябва да се научат на много неща – ценности, игра на волейбол, мечти… Мен ме научиха на макар и неприложими днес, ценности, а на вяра се научих сама. Но малко ми е трудно да вярвам, че утре като отида, на игрището, с напукания асфалт и полусчупени кошове, ще има деца.

Но аз все пак ще отида. Елате и вие.

Advertisements

8 thoughts on “За ценностите и баскетбола

  1. Едни вярват, а други не. И времето ще покаже, едните къде ще стигнат и къде ще се отзоват другите. Мога само да ти пожелая, когато това време дойде, да не кажеш: “Ех, защо не повярвах?..”

  2. Gotino pisanie!
    Bravo Nastya.Triabva da vidim kak moje da promenim ne6tata ili pak prosto triabva da iz4akame prirodata da samoregulira procesite.Tai kato se zane ,4e v prirodata niama vakum.
    Lo6oto ne jivee dalgo…:)

  3. Аз играх баскетбол тази неделя. На три от четирите баскетболни коша имаше хора и даже се зарадвах, че този път освен мен имаше цели 4 други момичета.
    В съседство играеха футбол около десетина момчета заедно с бащата на едно от тях.
    На лостовете имаше 5-6 добре изглеждащи момчета, които правеха доста сложни упражнения.

    Всеки има право на избор и на „очила“, с които да гледа на света около себе си. Ние правим нещата освен защото *избираме*, но и защото *обичаме* да ги правим и това й е ценното на свободата. Събираме се с хората, които искаме – когато искаме. И няма нищо лошо в това. Аз виждам сред младежите хора с мнение и борбеност. Мрънкат ми и ми се оплакват само безработни хора, които си стоят вкъщи, чакайки някой телепат да открие вродения им талант, за който те отдавна нищо не правят.

    Това е моят опит и не се опитвам нито да ви поучавам, нито да го сравнявам с вашия. Само искам да покажа, че винаги има други „очила“.

  4. Аз съм от вярващите. Макар че виждам, че не съм показала потенциала на вярата си, точно в тази публикация :))

  5. Ех, прочетох какво си написала….. и се зарекох да не отварям и коментарите… обаче не се сдържах… -)) сега се усмихвам малко горчиво. 128 Соу „Алберт Айнщайн“ (ама винаги имат яки имена училищата ни) – 4 коша, класическото хандбално игрище, което се ползва за футбол, 60-метрово, разграфено парче асфалт за спринтове, една обиколка на училището е към 350-400 метра. Сега се замислих колко отдавна не съм бил там и кога точно за последно бях в България и минах през двора. Не е много скоро, не е и ужасно далече. Прочетох какво си написала. И усетих пак онзи толкова агресивен яд, който ме изяжда всеки път като се замисля за България. Аз познавам хората, които 2 пъти в седмицата се събират да ритат (приятели от началното училище са повечето), познавам хората, които вечер след работа ходят да блъскат на лостовете (както беше описано по-горе) и хората, които в неделя сутрин излизат да тичат по вечно прашните ловни полета на Младост. Познавам тези хора, защото тях съм си избрал…. а не другите. Всеки сам си избира да дали е „потърпевш“ … . Хората взимат най-големите трудности в живота си и ги превръщат в броня, стават по-силни. И това, което не разбирам е защо са нужни тези лозунги – „Аз съм от вярващите“, „Нека бъдем по-добри“, „Нека променим нещо“…… нека. Прдполагам, че това, което се опитвам да кажа е, че човек или ги живее тези неща, или не. А за това колко е бедна България, колко е напукан асфалта, колко са увредени децата на прехода, кой е бил агент, как комунистите са обрекли живота ни едва ли не, и веднага от другата страна – защо някога всички са имали работа, а днес не, колко е била евтина почивката на морето, как учениците ни са знаели всеки сантиметър от картата на българия наизуст и тн и тн – ОПРАВДАНИЯ, вечни оправдания за голямата скатавка, наречена България, от които ми се повръща вече. Годината е 2011, комунизма си отиде, айде стига спали спокойно деца, ами вземете да се събудите и заживейте живота си без извинения.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s