снежно

а аз искам да отида в северна България. там по пътищата е празно. дядо води стадо от овце, които се плашат от теб, но бутат муцуните в обектива на фотоапарата. дядото се смее и плаче едновременно, “‘щот има такива кат вас, ама нас вече ни нема”. а кучетата въртят опашки и се “кланят” до земята.

няколко километра след това спираме до самотното магаре сред жълтите снопове… кравата мучи и се сърди, че тя не е модел на фотосесията, а магарето срамежливо се крие. няколко метра по-далеч е дъб, вековно дърво единствено толкова старо и оцеляло на Балканите. докосваш кората му, загледан в далечните хълмове и за пореден път се убеждаваш, че най-силните неща са най-простите – тъгата, времето, любовта…

и накъдето погледнеш виждаш гора и жълта шума. а дърветата не са като нас глупаци – мъчещи се да изглеждат еднакво “правилно”. всяко от тях е различно, всяко от тях е по своему неповторимо. останалото е навъсеното небе, споменът по слънцето през листата и очакване на тежкия и мъчен сняг. животът продължава. по простия начин – с тъга, с любов, с усещане за време. лесно е само на заминалите си, те не помнят. те вече си почиват. мир на праха им…

… искам да отида в северна България. там, където по пътищата е празно …

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s