Call me

– От кога не си го правила?

– Не зная. Много отдавна. Може би в 6-ти клас. 

– Време е.

Драматичният разговор проведен с една моя приятелка не се отнася за кой знае каква дейност в живота ми. Просто за 7 дена реших да правя едно голямо НИЩО. Това е своебразна трудност за човек, който е възприел като свое верую думата “действам” още повече, че на 4-тия ден станах от леглото, в което се въргалях мързеливо между всичките книги на Хари Потър и лаптопа пълен с филми на Кончаловский и Тарковский, който реших да изгледам заета с моето НИЩО. Фал-старт. Напоследък често ми се случва.

Нищо, казах си аз и отворих лекциите по “Стратегия на управлението”, вдъхновена от откачената Хармаяни. Вдъхновението ме обаче си тръгна намусено няколко минути по-късно, оставяйки празно пространство за малко глупости. По Коледа обичаме да повтаряме разни хвъркати фрази за това как е време за годишна равносметка, как е хубаво да завършим всичко започнато и как не бива да бъдем тъжни, защото видиш ли Христос ще се роди и ние ще намежем от цялата тази история с няколко материални подаръка. Силно се надявам тенденцията на Луиза Мей Олкът да се подаряват книги, която “стартира”, както се казва по новому, в “Малки жени” да засегне по-голямата част от населението и децата ще получат книги за Коледа. Я като последици от кризата, я като порицание с пожелание на корицата “Догодина слушай повече!” Не искам да ви занимавам с криза и книги. Не и в тази публикация. Идеята ми беше друга.

Погълната от клишираните коледни равносметки, аз се сетих за няколко мои приятели, които не успях да видя и тази година. Не поради липса на желание и опити за мобилна връзка. Твърде често “абонатът е недостъпен” се чуваше в слушалката и аз си давах тъжна сметка, че от година на година тези хора стават все по-некомуникативни. Не си мислете, че егоистично подминавам варианта те да не искат да разговарят именно с мен. Не, просто те са извън социума. Няма ги тези хора. Те не ползват социалните мрежи, не вдигат телефона си, не връщат обаждания и не казват “Честит рожден ден”. От една страна това е страхотно, че успяват да се опазят в мрежата от социални глупости, в която отдавна сме се оплели до уши, но от друга…

Антропофобия.

Пресилено, но нали така са ни учили във Факултета по журналистика, ако искате да привлечете внимание, бъдете свръх. За по-недосетливите споделям, че антропофобия е страх от хората. Пресилено, защото съответния страх, който изпитват страдащите от тази гадост е страх от хора като същества. Несъзнателно обаче ние всички страдаме частично от тази болест, по простата причина, че хората са единствените животни, които продължават да ни нараняват толкова умело. Едно почти безкръвно вмешателство в нашето добро съществуване. Хората се боят от хора, защото те могат да ги наранят с една дума, могат да променят и по-лошо – да разрушат всичко съграждано парче по парче. И най-лошото – да си тръгнат след това. Защото едно е да разрушат вехтото съоръжение, да запретнат ръкави и да съградят нещо ново. Друго е да си заминат след краха.

Фобия. Или казано на човешки език – страх, това е страхотен контрол. Дори в автобуса си дупча билета не заради лошата лелка, презряно наречена “контрола”, а заради страха от нея… Не че ще ме убие, но усещането е сходно.

Такива прекрасни работи. Все повече мои приятели не живеят в общия кът. Ако бяхме в своебразен пансион, те нямаше да стоят в общата стая. Защото там е светло, шумно, топло, задушно… и още 50 измислени причини, които нямат нищо общо с реалността. Те просто не искат да бъдат обидени, наранени, засрамени или предизвикани. Лоша работа, казвам ви. Ставаме по-големи и уж би трябвало да бъдем по-смели, а ние намираме все повече идеи и начини да избегнем общуването, вместо да  имаме силите да поддържаме контактите си. Една моя приятелка ми сподели, че 3 месеца не си вдигала телефона. Но за сметка на това прилежно го е зареждала до посиняването. Вероятно е чакала “правилното” обаждане. Или все пак е искала да знае кому е нужна.

Знам ли. Не съм специалист по фобии. Просто си правех Коледна равносметка, в която още три човека тази година “социално се самоубиха” пред невиждащите очи на множеството. Никой не ги забеляза. И тези ритуални самоубийства останаха във въздуха. Неколцина от тях продължават да бъдат много тайнствени като през ден деактивират профилите си (unfriender като един забавен plug-ин разкрива всички непълноценни опити да се освободиш от мрежата на Facebook), но предизвикват тъга у мен. Една приятелка води – има над 23 опита.

И това не е ОК. Не защото всички трябва да сме предани на мрежата като кореец на Ким Чен Ир,  а защото щастливите хора не бягат никъде. Не проявяват странна активност по рушене и създаване и не се лутат между “да” и “не”. А това ме навежда на мисълта, че и тази година не е била много щастлива за вас. Тъжна работа, ви казвам…

P.S. За да бъда съвсем искрена ще призная, че моето бягство не е повод на голяма радост. Но мисля, че едно хубаво завръщане ще ни дойде добре. Вдигнете си телефона и върнете обажданията. Някой ви мисли и му липсвате. Убедена съм!

Advertisements

One thought on “Call me

  1. Пресилено, но нали така са ни учили във Факултета по журналистика, ако искате да привлечете внимание, бъдете свръх………… хахахахахахахахах… Това наистина много ме забавлява – благодаря.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s