Телефонна война

„…дългата печал не е в природата човешка,

особено женската.”

Александър Пушкин

 Неговите смс-и тя четеше особено бавно. Не, тя съвсем не разтягаше удоволствието да чете една по една буквите, събирайки ги в срички, тя просто не можеше да повярва, че името му е изписано на дисплея.

Схемата беше пределно проста. Всеки път щом видеше името му, тя се стъписваше. Дълги пет секунди, не мърдаше изобщо, след което пристъпът на малоумие се заменяше с решителност. Тя бързо прочиташе съобщението му и натискаше червеното копче, т.е. “излез”. Поглеждаше умно встрани, сякаш не знае какво е това мобилен телефон въобще и няма никаква представа как се използва това нещо и започваше да си тананика някоя “философска” песен с текст от типа “тра-та-та ля-ля-ля”.

Десет минути по-късно, ръката й, сякаш отделена от тялото, сама посягаше и взимаше телефона. С шумна въздишка тя отваряше папката “Съобщения” и го прочиташе, потопена в ужасното чувство на крадец.

Схемата се повтаряше няколко пъти, до пълно научаване на съобщението, по възможност с всичките му препинателни знаци. Следваше драматичен жест, в който тя се хващаше за стомаха, който я присвиваше рязко и излизане от стаята.

До края на деня, Мария нямаше да вдигне телефона, обидена на апарата, че той си позволява да нарушава нейното безпаметно спокойствие. И така до следващия път…

***

Николай си тръгваше от живота й прекалено дълго. Едно досадно сбогуване, в което стигайки до вратата, той изведнъж решаваше, че иска да изпият по още една чаша кафе, а Мария като топла домакиня нямаше как да му откаже. Връщаха се.

Докато кафето не свърши. Тогава тя все пак го изпрати до вратата, помаха му с ръката и дори се усмихна, докато той слизаше по стъпалата надолу. А когато вратата се тръшна, се свлече безпомощно на пода и зарида. Да пуснеш любовта си и да й помахаш с усмивка беше твърде много, дори за нея.

Кафето беше свършило, когато тя допълзя до кухнята със свито сърце и тънки устни, стиснати, за да не издава жални звуци. Прибра чашите, изми чинията от сладките. Мократа хавлия полетя в коша за пране, а Мария се наведе, за да извади друга от шкафчето. Суха и леко топла, жълта хавлийка на рози.

Трябваше да се започне от някъде и тя реши да спре кафето. Чашата с лайка нямаше нито красив цвят, нито приятен аромат, нито каквото и да е било друго качество освен полезност, но няма начин, решението си е решение.

Седмици по-късно, когато бършеше ръцете във вече позацапаните от кухненските дейности рози на жълт фон, тя сипваше чая от лайка с някаква готовност да го пие до края на живота си. Нямаше кафе, нямаше Николай. Проста аритметика.

– Повече няма да пия кафе – каза Мария твърдо. И мислено добави, – И няма да те потърся.

В този момент телефонът изпиука и тя получи първия си смс. После втори, трети…

– Искам да си вървиш, моля те, тръгни си най-после – хълцаше тя седмици по-късно.

До нея чашата с лайка димеше и парата се вдигаше чак до тавана, а тя неудържимо плачеше. Искаше, много силно искаше да повярва, че той не просто й честити поредния празник, а всъщност й пише, че тя му липсва. Но тези думи не виждаше в съобщенията, а чаят бавно изстиваше.

***

На пролет нещата порозовяха. Небето стана светло, сакурата разцъфна, а тя си купи розов шал. Неусетно дойде осми март. Слънцето се разхождаше бавно по жълтата и отново чиста хавлия на рози, а тя слушаше радио и шума на загряващия чайник. Посягайки към кутийката с чая, чу познатото пиукане и замръзна. За миг си представи цялата формула на прочитане на смс-а, който нямаше да бъде впечатляващ, защото й се струваше, че Николай просто пази шаблона и променя повода: “Честит рожден ден, Мария!”, “Честит имен ден, Мария!”, “Честита Нова година, Мария!”. Сега щеше да пише “Честит осми март, Мария!”, голяма радост, няма що.

Стресна се от кипналия чайник, който я извади от унеса й. Не, не й се повтаряше цялата маневра за пореден път. Измори се. От себе си и реакциите си спрямо мобилния телефон. Ако има някаква граница, човек я усеща в един момент. Колкото пъти да си каже “край” това не може да се сравни с един-единствения път, в който ще го усети.

Тя грабна с бясно движение телефона и без да отваря съобщението, натисна “изтрий”. Видя само името, негово, близко и далечно едновременно. Въздъхна дълбоко и извади пакетчето с лайка, което пусна в чашата.

Минути по-късно пиеше чая на терасата, загърната с розовия шал и галена от пролетния вятър. Липсата на кафе й действаше страхотно, на Николай също, както и на еднообразните му смс-и, с които отбелязваше присъствието си. И пазеше територията. За всеки случай.

Но тя нямаше да се даде. Още днес щеше да блокира номера му и нямаше да чете повече “Честито” това, “честито” онова.

Усмихна се и отпи голяма глътка лайка.

***

В другия край на града Николай разглеждаше изпратените смс-и и се взираше с надежда в последния: “Купих кафе, искаш ли една димяща чаша?”
Отговор не последва.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s