Здравей, България!

– Искаш ли айран?
– Какво е това?
– Разредено кисело мляко.
– МОЛЯ?!!

Този разговор беше една от първите ми срещи с България. Добре дошло, малко рускинче, ела да ти покажем какво е сирене, разредено кисело мляко и супа от черва. Извинете – шкембе чорба!

Бях на осем, когато родителите ми решиха да се преместят в България. Причините са много, но има една, която е най-важна – търсили са свободата. През 1997 година в Украйна свобода няма, не и на практика. Всеки има възможността да работи, но не всеки има щастието да изкарва пари, достатъчни поне за прехраната. Родителите ми отиват там, където е по-свободно. Поне тогава. И поне за тях. Знаели ли са, че това е държава, толкова наранена от решението на Тримата големи по време на Ялтенската конференция Югоизточната част на Европа да попадне в лапите на СССР? Знаели ли са, че всяко ново запознанство в продължение на всички тези години ще започва с „Хей, а ние учихме руски в училище, но аз нищо не знам”? Знаели ли са какво е боза, и че думата значеща потник на руски, в България носи свещеното значение на „мама” – „майка”? Предстояло им е да научат.

Когато пристигнахме в България, ние не знаехме нито дума български. Кълна се – нито думичка. Спомням си как с мама ходихме до магазина и тъй като не можехме да кажем „хляб” или „мляко”, ги сочехме с пръст и се смеехме. Беше ни неловко, че сме такива невежи. Тогава проговорихме – „хлябът” стана по руски „хлеб”, а „млякото” – родното ни „молоко”. Магазинерките се усмихваха и ни поправяха, а ние се учехме.

Никога няма да забравя първия си учебен ден в българското и любимо 7-мо СОУ „Кузман Шапкарев” в Благоевград. Учителката беше написала числата от 0 до 10 на дъската и вероятно искаше да ги преговорим. Първо изпитах ужас. В Украйна за една година се учихме да смятаме, събираме и изваждаме до 1 000, а за домашно през лятната ваканция ни бяха дали таблицата за умножение, която бях научила прилежно, и изведнъж мен ме карат да назова числото 0. Честно да си призная, си казах наум – „Тези тук са абсолютни идиоти” и вдигнах ръка.
– Кое е числото, Настя? – попита стреснато госпожата, която прекрасно знаеше, че аз не мога да обеля и дума на „език свещен на моите деди”.
– Ноль – каза смело Настя и победоносно огледа „идиотите”, които след моето признание изглеждаха още по-шокирани.
– Правилно. Само че на български се казва „нула”.
Егати! То пък трябвало и на български … 

Ако си мислите, че местенето в нова страна е леко, жестоко се лъжете. Особено във времена, когато информацията достига през филтрирани медии и в ограничени количества. Ние не знаехме нищо за тази страна и вероятно от няколко реда насам вие се питате – защо (по дяволите!) сме дошли тук? Ще поясня.
В онези години, малко след разпада на СССР и отварянето на границите, съветските хора започнаха да бягат, особено онези, които не бяха така впримчени в паяжината на партийната идеология. Останалите изведнъж научиха, че има друг свят, че има СВОБОДА. Тази свобода, която ти позволява сам да избираш къде да отидеш и това няма нищо общо с партийните решения и кадровите разпределения на завода. ТИ РЕШАВАШ. Найс, а?
И родителите ми решиха. При това доста бързичко. Само след двуседмично посещение при приятели в Благоевград те твърдо решиха, че тук се диша по-леко. Това е причината ние да не знаем почти нищо за България, нито езика, нито културата й. Смело решение. Гордея се с родителите си – те са ми подарили свобода.

Но ако си мислите, че преди 15 години мислех така, жестоко се лъжете. Да, всичко беше интересно и всичко беше… чуждо. Няма да повярвате, но след като учихме за Руско-турската война в 4-ти или 5-ти клас, абсолютно нелогично съучениците ми ме нападнаха, че съм рускиня. Не знам как моето детско съзнание е успяло да се пребори с нападките на класа и да остана с абсолютното убеждение, че аз трябва и мога само да се гордея с този факт. Тогава не знаех още колко примамливо звучи описанието „Една руса рускиня” за мъжете и че всеки младеж, който ме чуе да говоря на руски с майка ми по телефона, променя погледа си на секундата. Рускините са секси. Не казвам, че българките не са. Просто те не са предмет на разговора ни сега.

И така, година след година, аз учех България. Да, да, именно учех тази страна, която така и не нарекох моя родина. Аз си имам родина, имам си и държава, която обичам, и те са две напълно различни и прекрасни по своему. Често срещам недоумяващи погледи, защо аз не наричам себе си българка и защо говоря с родителите си на руски език? Вече 15 години подред мама се бори с тези въпроси с логичния въпрос-отговор – „А вие ако отидете в Америка ще говорите ли на английски у дома си?” Някои може би да.

България е огромна. България е прекрасна.
Храните, които изброих в началото – айран, боза, баничка, миш-маш … дори изпитвам затруднения, за да назова повече, те вече не са ми чужди, те са част от моето меню, но повярвайте, сблъсъкът с тях беше сериозен. Свикнала да ям борш и пелмени, аз не разбирах идеята на тези яйца с домати, объркани със сирене. Странна работа, сериозно ви говоря. А и разреждането на кисело мляко… отчайващо! Истината е, че в Украйна киселото мляко само по себе си наподобява айрана, защото липсва онази вълшебна българска бактерия, която го прави гъсто. Но как да го знае едно осемгодишно момиче?

Странно е, но и сега, когато нашите приятели пристигат в България, те започват опознаването й през стомаха. Първо се минава през всички интересни ястия в менюто, а след това се заговаря за културата. Може би причината е, че храната е нещо реално, за което бързо и лесно изграждаш мнение; а може би е друга – за разлика от културата, тя лесно може да се купи. Така или иначе, българската култура е нещо необятно. И неповторимо.

Знаете ли, чела съм „Под игото” четири пъти. Не се хваля, просто обичам тази книга. Което разбира се, не значи, че чета само нея. Просто в нея намирам българската душевност. Когато я открих за пръв път в четвърти клас, тя беше една; сега тя е друга – още по-хубава. Но колко мои приятели отказват дори да отворят корицата на романа… Може би, трябва да се изразя по-правилно – колко мои познати…

Често недоумявам, защо българинът така бяга от корените си? Ако го попиташ директно за това, той ще се обиди; логично, това е все едно да те попитат: „ А ти защо се срамуваш, че баща ти е алкохолик и леко изкуфял дядка?” Никога няма да признаеш, че това е истина, дори да е така. Но нищо няма да ти попречи да наречеш някой дядо „алкохолик” или „леко изкуфял”, с ясното съзнание, че и той има дете. Така де, всички си имаме недостатъци. И родители.

Но и корени, и това, с което се сблъсках на втория етап, беше срамът. Повярвайте, аз обичам българина – и буквално, и преносно. Но моля ви, отговорете ми – защо се срамувате от себе си? От психологическа гледна точка сега ще започнете да спорите, че това не е вярно, но можете ли да промените мнението, зародило се у мен преди толкова години? Това, което ме изуми, беше изразът „Българска работа”. И до днес не мога да ви го простя, съжалявам.

Първите си осем години прекарах сред рускоговорящи хора, ходех на училище и четях руски книги, слушах руска музика и рецитирах руски стихчета. И никога, до момента, в който не чух „Българска работа”, не се бях и замислила, че трябва да се срамувам от принадлежността си към някаква държава. Не бях предполагала, че ти сам можеш да обидиш себе си и то не поради някакви твои лични качества, а поради твоята националност, която слага някакъв негативен печат на дейността ти в зародиш. И шокът беше голям.
Спорила съм с мои съученици и преподаватели за този израз и знаете ли, мисля, че те се срамуваха от него, но тъй като това е фраза, която повтаря цяла държава, не можеха да приемат, че съм права. А аз бях! И съм.
Ще повторя пак – обичам българина и не разбирам, и не приемам неговото отказване от себе си. Нещо повече – осъждам го!

Хубавото е, че в последно време почти не чувам този израз. Или хората са спрели да го повтарят, или той не е част от речника на онези хора, с които съм се обградила, не знам. Но знам, че самочувствието на българина се подобрява или влошава с всеки следващ доклад на ЕК. А защо външната оценка продължава да бъде основополагаща за него, ето това не знам.

Култура. Литература. Чалга … 
Бихте изпопадали от смях, ако можехте да ме видите как подскачам на дивана в хола и рева с пълен глас: „Луда по тебе ще си остана, дори да бъда жива ранааааа”. Мъка. Но децата са деца и дори на 10, те продължават да протягат ръчички към лъскавите неща и да, аз слушах чалга, боготворях Деси Слава и гледах ТОП класацията на Канал 3. Помните ли онази кака Деси, една с дълга руса коса?

Та, чалгата беше „супер”. Друга дума не мога да измисля, защото приемах чалгата като нещо нормално, тя беше част от България. И ако аз не познавах страната, логично беше да приемам всяка нейна част, малко по малко. Приех и чалгата. И трябва да призная, че след като научих за нейното „пагубно” влияние върху културното развитие на младежта, спрях да я слушам. Но това не ми пречи и сега да си пускам някои определени песни. Защото именно когато научих тази страшна новина, че чалгата убива мозъчните ни клетки, предназначени да цитират Гьоте и да слушат Моцарт, аз се ядосах. У мен се породи някакъв неосъзнат гняв – защо нещо, което е част от страната, трябва да бъде изрязано като апандисит и тъпкано, тъпкано, тъпкано… Отново този срам, това разделение, за което споменах по-горе. Същият този срам, който се появи и изля под формата на негативни коментари, когато в България навлязоха турските сериали. Неописуем срам, изригващ в гняв. Но защо? Не знам дали моето принудително опознаване ме е направило толкова толерантна към различността, но обремеността с миналото и историческите предпоставки да отричаш нещо – за мен това е повече от глупаво. Българите не виждат никакъв проблем в яденето на банички с айран, като и двете ястия са от турски произход, но турските сериали са вече трън в окото. Каква е тази избирателна пропускливост, с която гледаме на света? Или просто са нужни години, за да свикнем с латиноамериканските сериали и сега изведнъж се противопоставяме на новите – турски, само защото са: А) Нови и Б) Турски?

Нека се върнем на музиката. Аз дълги години не знаех, че в България има друга музика освен чалга. Жалко, но тя беше най-достъпната за мен и 12-годишните ми приятелки се кълчеха на нея. Но това не беше съзнателен музикален избор, това просто беше мелодия, с ритъма на която можехме да изразяваме себе си. После научих за БТР, Атлас, Акага – прослушах БГ радио. Хубаво е, когато в живота ти навлиза нещо ново. И още по-хубаво е, когато имаш свободата да го избереш.

Не е страшно, когато е чуждо
Нека все пак се запознаем. „Казвам се Анастасия” и когато ви го кажа и добавя към това изречение още няколко, няма дори да си помислите, че съм рускиня. Въпреки че приятелите ми твърдят, че имам типично славянско лице, което заедно с тази прекрасна (изкуствено) руса коса ме правят една истинска Анастасия. Вече споменах за една от реакциите при запознанството ми с някой друг („Хей, а ние учихме руски в училище…”). Другата, която неизменно предизвиква името ми, е „Ах, като принцесата”. Първо тя е била княгиня, ако трябва да сме точни, а второ – банални сте. Българинът се оплаква, че страната му е западнала и е една от най-тъжните в света, но не прави кой знае колко, за да научи нещо за някоя друга. Нека се разберем: това, което твърдя, е обосновано на мои дългогодишни наблюдения и не цели да обиди никого. Убедена съм, че има хора, които влагат наистина време и емоции в това да опознават чуждите култури, но много не го правят. По техни си причини.

Какво е да си чужденец в България? Хубаво е. За теб не знаят много, на теб, по някакви непонятни причини, ти се възхищават само защото си се научил да говориш български, и те харесват. Странно, а? Българинът, който хаби толкова емоции да обижда себе си, да плюе по форумите и да съска срещу комшията вярва, че щом ти си от друга държава, ти си нещо повече.

И това ме натъжава. За дългите години, в които изучавах България, аз станах част от нея. Както вече споменах, това не е родината ми, но това е скъпо за мен място и следвайки тази логика, чужденците тук са също такива и за мен. И аз не искам да адмирираме никого, искам да бъдем равни и помагащи си. Някога взимали ли сте автограф от някого? А защо? Нима неразбираемият подпис на Бербатов ще остойности вашата същност? Как именно?

Това, за което ме боли, е липсата на самочувствие, което се проявява във всичко. Хората, които са част от моя живот, са успели да преодолеят тази липса и се справят прекрасно, вървейки напред и вярвайки в собствените си усилия, но ако за Франция можем да кажем, че тя не си пада по англоговорящи туристи, за България можем да кажем, че ги адмирира.

Питам се – докога?
Докога ще продължава това криене в черупката на собствената си неувереност и докога ще се счита, че българското образование не е добро? То може да не е толкова добро, колкото това в Англия, но пазарът на книги е отворен отдавна и самообразованието не е преследвано от закона. Докога чалгата ще стои като срамно петно в картона на държавата вместо да бъде прието като някаква форма на полудяване и самоизразяване? Дисковете на Моцарт се продават свободно, и който има усещане за него не намира проблем да ги открие, и чалгата определено няма да му попречи за това. Който има нужда да лудне малко, да заповяда. Всеки има своите фетиши. Но би следвало да се подкрепят родните, ваши неща. Аз го правя за тях (българските); защо не и вие?

Българинът е като сираче, което много отдавна са изоставили в детски дом и то иска да изглежда гордо от този „свой” избор.
Истината е, че няма една или две сирашки държави – всички са такива. Те нямат баща, нямат и майка, но имат много, много деца. Понякога на тези деца им е добре, понякога им е зле, но ако те не се отказват от своята страна, тя никога няма да бъде самотна. И никога няма да се превърне в сираче. Затова Ви моля, живея тук 15 години и считам, че имам правото на мое мнение и на една молба – моля Ви, обичайте страната си, защото тя е прекрасна! Преди време ние напуснахме родината си, така се случи, такъв е бил изборът на моите родители и аз съм го приела с малко или много трудности и знам, че тази страна, в която към днешна дата имам лична карта и ЕГН и която ме приема почти като осиновена дъщеря, има много красота. Тя е в хората и в онова, което те вършат за нея. И ако родителите ми са били привлечени от свободата, която са открили тук, на мен много ми се иска да създам свободата сега, за да има хора, които да останат. И да открият смисъла и доброто в България, така както аз го правя. Вече 15 години.

Илюстрации: Цвета Петрова

Текстът беше написан и публикуван в бюлетина Stalker.

Advertisements

10 thoughts on “Здравей, България!

  1. Сложи прекрасна точка на моя мисъл с отдавна висящо многоточие… Благодаря ти 🙂

  2. Ничего плохого не хочу сказать, но часто жители бывшего СССР очень трудно учатся болгарскому языку. И часто у них очень заметный акцент.

  3. Знам, че нямаш. Не ме разбираш добре. Споделям наблюдението си, че често хората от там имат и често трудно научават български.

  4. “Но знам, че самочувствието на българина се подобрява или влошава с всеки следващ доклад на ЕК. А защо външната оценка продължава да бъде основополагаща за него, ето това не знам.

    Специално моето самочувствие не го сверявам с гледната точка на ЕК, но една от причините сигурно е, че след Съединението на България каквото и да се опитаме да направим е било смазвано от великите сили. И са оцелели предимно тези, които се примиряват и се подчиняват на с чуждата воля. Един вид отрицателна селекция.
    Колкото до “Под игото” и аз съм го чел няколко пъти, а причината съвременните българи да го отричат може до голяма степен да се дължи на идиотския начин за преподаване на литература в училище.

  5. Къде ровех, къде се набутах. А и съм бил вече тук, както виждам. Което не ми попречи да прочета статията отново.

    “Другата, която неизменно предизвиква името ми, е „Ах, като принцесата”. Първо тя е била княгиня, ако трябва да сме точни, а второ – банални сте. “

    Относно първото, че по титла е била княгиня, била е, даже ако не бъркам, титлата ѝ трябва да е била “Велика княгиня”. Но от друга страна, като дъщеря на монарха е принцеса, така че досадниците не бъркат (много).
    Относно втората точка, сигурно е много досадно.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s