194 дни

Всяка прилика с реални действащи лица и събития

е нарочна.

Вселено, къде ми е Яворът?! – питам тихо. После по-силно, а накрая крещя.

Не се членуват собствените имена, знам, но той е единствен. И е точно определен човек. И ти, Вселено, вярвам, че си разбрала за кого ти говорех. Кого толкова време си пожелавах от теб. Казват, че ако много силно желаеш нещо всичко ти съдейства – хората, събитията, случайността, късметът, … Вселената. Казват, само че желае ли се човек? Човек се обича и толкоз. Друго не може да поискаш от живо същество – забранено е. А аз пожелах. Човек. Нормален. Жив.

Хубаво го казва Андрей Кончаловский – “Всеки от нас живее, защото някой някъде го обича”. Във филма му “Дом на идиоти” главната героиня обича Браян Амадс. Много го обича. Дори отказва на чеченец да се ожени за него, защото “Браянчо си има нужда от мен, чака ме!” Гледах филма и се питах – дава ли си сметка моя “Браянчо”, че съм една от онези, заради които той живее…

А да кажеш “майната му” на него и на всичко което се случва, не се получава. Как да кажеш “майната” на нещо, което е станало част от теб? На любов, която толкова нахално се е лепнала, че неусетно е станала половината от теб самия. Любов, за която не е нужно да мислиш постоянно, защото тя просто е тук. Обърнеш ли се, ето я чака. Чака. Какво ли чака? На гарата се чака, а в живота се живее. И много ти се иска да кажеш “майната му” и да заживееш. Отваряш устата да обидиш този “нещастник”, а думата не се ражда. Как може да бъде нещастен човек, когото обичаш толкова много?… Не, щастлив е той. Даже е много е щастлив.

“Колко е хубаво да стане 18.00-19.00 часа и да ти се прииска да си отидеш у дома, защото там те чакат и децата скачат по теб, а жена ти се усмихва и ти става едно хубаво!”  Толкова свикнах на просташкото отношение към жената като тежест, като ненужна и гадна вещ, че когато чух тези думи днес онемях. Чакахме да настроят камерата за интервюто и гостът ми просто си говореше със свой колега от екипа. За това колко е хубаво да имаш жена. Колко е хубаво да те обичат. Колко е хубаво да те чакат…

И си казваш – нищо ми няма, мога да се справя. От любов освен Ромео и Жулиета, никой не е умрял и трябва да продължа. Да ставам рано, да ходя на работа, да имам идеи, да се развивам, да се усмихвам, да вярвам… И после БАМ! Вървиш си по улицата и изведнъж те осенява, че вече 194 ден той е с теб. И няма мърдане. Работа, проекти, нови хора – не. Всичко това е бошлаф. Прах. Глупост. Защото нямаш ли най-важното – любовта на човека до теб, ти си нищо, ти си никой. И всичките ти проекти, идеи, материали и защитени дипломни могат да отидат в кошчето за боклук. Защото стане ли 18.00ч. аз не бързам да се прибера у дома. Там не ме чака любимия ми човек.

Затова искам да знам, Вселено, къде ми е Яворът? Къде точно си го скрила? На кой завой мен отби на грешно място, на кой завой мен подлъга да стана “тежка”, “негативна” и “скучна”, каквато ме видя той. Как успя да ме изопачиш, за да изглеждам толкова неправилна на някой толкова правилен за мен? Някой, с чиито мисли съм се родила, с чиято логика съм расла. Как успя човека, когото търсех толкова години, човека, чиито ценности споделям да ми отнемеш толкова твърдо и хладнокръвно?

Питам, питам, питам, а отговори нямам. И в ушите ми продължават да кънтят думите на Иван “… да стане 18.00-19.00 часа и да ти се прииска да си отидеш у дома, защото там те чакат…”

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s