Три истории за “големите”

Искам да ви разкажа три истории. Три истории, случили се по различно време с мен и три истории, за които се сетих днес. Всички те, адски различни по тематика и хора, включени в тях, са обединени от едно нещо – отношение на “големите”.

Искам да отбележа, че няма да говорим за “отношения” в множественото число на тази дума, а за едностранното “отношение”  на едната страна към другата. Защото именно в едностранчивостта на това нещо се крие проблемът.

История № 1: АСТА 

Противно на мненията, които се разменят из виртуалния и реалния свят, не искам да говоря за онова, с което ще ни ощетят, ако АСТА се размрази. Искам да обърна въпроса в една плоскост, за която не се говори много. Да, ще имаме ощетени права в сферата на свободното слово, ще бъдем ограничени в правото да създаваме, споделяме и разпространяваме информацията с цел образование и обществен прогрес, ще бъде засегнато правото на свободния пазар и възможност за конкуренция, но забравихме да попитаме простичкото ЗАЩО?

Отношението. ОТНОШЕНИЕто на някой измислено “голям”  към измислено “малкия”. Нарочно поставям и двете думи в кавички, защото представите за големина и значимост са прекалено абстрактни и неизмерими. В крайна сметка, както пее Eddie Vedder в песента “Society”:

There’s those thinking, more-or-less, less is more
But if less is more, how you keeping score?

И има нещо сбъркано в позициите ни. Някакви права и задължения се прехвърлят насам-натам, обещани чрез подписи в трудовите договори. И “малките” знаят колко експлоатирани ще бъдат с тези задължения и че отговорностите на другата страна никога няма да бъдат спазени, но те – “малките” така или иначе имат твърде “малки” права, за да си ги поискат от “големите”. “Големите” пък не само искат, те задължават. И се качват по стълбата, от която ни гледат. Гледат ни нагло и високомерно с чувството, че имат право на всичко. А ние – какво? Купуваме си дрехи от eBay и се радваме, избиваме се в Черния петък и плачем на Коледа, защото нямаме пари за подаръци… Пари, които “големите” ни внушиха, че носят щастие.

Вероятно те наистина са “големи” в някое отношение. Най-малко – успяха да ни убедят, че всичко струва пари. Дори радостта ни. В една или друга форма.

Ядосана съм от това ОТНОШЕНИЕ. От това унижение, което търговското споразумение носи в себе си. Не, то не само ощетява гражданските ни права, то ни обезличава. Отнема ни правото на мнение, на желание, на развитие, на свобода. И нека бъдем точни – не ни го отнема самото търговско споразумение, а хората, които са го написали, хората, които са решили, че имат правото да отнемат свободата ни.

Виждам два изхода. Някой да ни събуди от този кошмар или просто да покорим космоса значително по-бързо. Защото както се пее в същата песен:

I think I need to find a bigger place
Because when you have more than you think
You need more space.

История № 2: 9.00 – 18.00ч.  

Преди време работих на едно място, в един град, с едни работодатели и колеги. Безсмислено е да казвам имена, защото историята е идентична  на много други в България. Важно не е името или тенденцията, важно е ЗАЩО?

Защо в договора си имах работно време, което никога не се спазваше? Защо никога не получавах похвала за добре свършената работа? Или за факта, че съм я свършила в извън работно време? Защо никога не ми се заплащаше за това, че вместо да гледам филм с приятели, аз стоях до късно в офиса? Защо някой имаше правото да прояви това ОТНОШЕНИЕ към мен?

Но в един прекрасен ден се случи едно събитие. Всъщност проблемът е, че това събитие не се случи в един ден, а се проточи в три седмица. Идва денят за заплата, а нея я няма. Шефът също го няма никакъв. Ден първи, ден втори… ден девети. Радио тишина. И тогава си зададох въпроса – кой си ти, че да имаш такова ОТНОШЕНИЕ към мен? Да не би да си от бандата на “големите”, на които им е позволено всичко? Или си анонимно “голям”, който показва какво може само, когато има финансовия ресурс да го стори. Типично за “големите”,  впрочем…

Задавах си този въпрос непрекъснато. И разберете ме правилно, аз съм доста умен човек, когато някой влезе при теб и с три изречения каже, че “Така и така, знам, че отделът ви работи много, но чакаме превод на пари и за сега ще забавим заплатите, за което ви се извиняваме.” Но не! Подобно изречение би било проява на ОТНОШЕНИЕ, при това от добрия сорт. Измисленият борд на измислените директори предпочете да мълчи. Три седмици. Три седмици, в които аз се питах защо се събуждам и си лягам с натрапчивото усещане, че не струвам. Ама грам не струвам.

Парите се изплатиха. Утайката остана.
Никой не е по-“голям” от нормалните човешки взаимоотношение. Никой не е по-важен от думата “извинявай”.
“Големи”, научете се извинявате. Понякога се налага.
На вас – твърде често!

История № 3: Фризьорът

Предупреждавам – историята е тъжна. И кратка.
Отивам на фризьор, нищо работа, както се казва не-важна и не-нужна дейност за цялото общество, почти и за мен самата.
Разбира се, като всеки един друг салон и в този ме карат да почакам доста, въпреки записания ми час и като малцина други салони и в този ми предлагат чай и кафе. Приемам кафето с усмивка, която се задължа на лицето ми по-дълго от необходимото, защото се сещам, че в чантата си имам книга. Всичко е наред – с кафе и книга мога да чакам и второто Пришествие.

Но ето че прическата на дамата преди мен не изисква чак толкова време и усмихнатият младеж ме кани да седна на стола, за да ми измие косата. Измива я. А аз почти се разплаквам. Не защото си мия косата толкова рядко, че плача от щастие, плача от ужас, че този младеж, комуто ще платя пари, гали косата ми така, както не я е галил никой. В един момент, разбирам защо всички богати жени стоят по цял ден в салоните, държейки да бъдат обслужени от младежи. Елементарно, Уотсън! Те им плащат, те ги… “галят”. Не бъдете вулгарни, отговорете ми на въпроса – кога последно сте погалили по косата човека до себе си?

А тъй като това са отношения на втора степен – давате ли си сметка, какви ОТНОШЕНИЯ създавате?
Или сте прекалено “големи”, за да дадете каквото и да е било?
Дори сметка за случващото ни се…

Advertisements
This entry was posted on February 23, 2012, in Uncategorized. Bookmark the permalink. 1 Comment

One thought on “Три истории за “големите”

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s