Нещата, които не разбрах

Напоследък имам навика да не си вдигам телефона и да не приемам входящи обаждания. Не знам доколко нормална е тази форма на асоциалност, към която се насочих преди няколко месеца, но тогава започна първата проява на трудност в отговора на елементарното „Как си?”. Никак не съм. Като всички останали.

Преди десет години реших да стана журналист, защото ако имаше някакво качество в мен, то със сигурност беше желание да знам истината. И то истинската истина, не удобната такава. И много вярвах в справедливост, в искреност и правда. Впрочем и сега вярвам, просто не го казвам на глас.

И както силно исках да бъда „новия Левски”, така силно започнаха да ме пердашат. И физически, и психически. Оказа се, че няма нужда от правда. Тя винаги е неудобна, ненужна и гола. Една такава гола мацка, която се разхожда по улиците като избягала от манастира и дружи само с пропадняци, защото само на тях им е приятелка. Всички останали цъкат замислено в блакбърито и се правят на заети.

Десет години след решението ми, аз разбрах, че се обричам на гибел. Вътрешна, външна, няма значение, умреш ли вътрешно, няма как да ти блестят очите.

Разбрах, че всички са толкова объркани, че няма никаква нужда от правда. Тя, голата, съвсем не играе ролята на смелия Данко, който поведе народа през тъмната гора, осветявайки пътя с туптящото си сърце. Няма нужда от нея, защото няма въпроси вече. Хората не питат, хората страдат. Страдат тихо, защото шумното се нарича възмущение, а все повече от нас не се възмущават. Не виждат смисъл.

Спрях да си вдигам телефона, спрях да давам съвети, спрях и да искам. Защото са твърде много нещата, които не разбирам и колкото и да търся не намирам отговорите им.

Искам да седна до някой дядо в Борисовата градина и да го попитам тихо:
„Дядо, защо сме зли? Защо ни е толкова лошо и не искаме да се разберем? Защо крадем, дядо, и после цял живот се страхуваме? И не ни става по-леко, и не ни става по-хубаво… Защо родителите не искат да разбират децата си и защо, когато самите не знаят как да го живеят този объркан живот, толкова настървено нареждат какво да правим в нашия? Защо ние толкова много се страхуваме, дядо, и защо не искаме да пораснем? Защо твоята пенсия е толкова нелогична и защо ме гонят от трета поредна работа, „защото много съм знаела”? Защо са толкова неприложими умните и толкова удобни послушните и защо, дядо, нещата вместо да се променят, стават все по-тъжни и по-зли?”

Искам да го попитам, но ми се струва, че няма да получа отговор, а самият той ще се отнесе по средата на въпросите ми, някъде около мястото, на което споменавам за малката му пенсия.

Защото, ако има нещо, на което се научихме, то е да гледаме всеки за себе си.

И после какво да отговорят на въпроса „Как си?”…

Advertisements

3 thoughts on “Нещата, които не разбрах

  1. Само едно нещо е важно, Анастасия – в крайна сметка всичко е в наши ръце. В твоите, в моите… до самия край.

  2. За жалост много песимистично звучиш, а ми се иска вие младите повече да вярвате в бъдещето.

    • Да, но да кажем, че е временно състояние. Трябва да реша къде точно отиват останалите и къде точно минава моята пътека.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s