Archives

Тайната ни*

 

Посвещавам този текст на всички “еколози”,
с които заедно седяхме на платното на

бул. “Цариградско шосе”

Ще ви разкрия една ужасна тайна. Тайна, която крия вече години наред и която последователно се пробужда около 24 май и заспива месец-два след това.

Ние не се вълнуваме от „драмите” за това на какъв език трябва да се пише в социалните мрежи и извън тях, ние просто пишем на грамотен български език.

Ние не участваме активно в еднообразните дискусии за стойността на родния български и „неуважение” спрямо него, което според филолозите е все по-силно изразено от година на година. Ние слушаме българска музика, подкрепяме младите изпълнители и говорим прекрасен английски език. Знаем френски, италиански и спокойно или не толкова си поръчваме по една бира на испански. И знаем, че всеки език е отделен и заслужава своето уважение.

Кои сме ние?
Бъдещето на България.

Не искам да бъда крайна, но трябва да призная още нещо – дебатите, в които участваме не ни изхабяват. Онова количество енергия, което някои от вас от нас губят, за да обсъждат главоломното падение на нашето поколение, ние инвестираме в обучения. И не само пред учебниците. Научихме се да попиваме от всичко – книги, филми, онлайн безплатни курсове и лекции и комуникация с непознати чужденци. Търсим, искаме, инвестираме. Време, пари, себе си. И повярвайте, не се замисляме толкова как точно го правим, налучкваме и печелим, което разбира се, не ви се харесва. Въпреки добрия ни резултат или именно заради него…

Нашето поколение е онова, което създава главоломно

То мисли, рискува и действа. Вече не търсим работа в познатите сайтове, а сами измисляме нови позиции, които да предложим и заемем. Не се отчайваме, когато нещо не се получава, опитваме отново и отново. Сред моите приятели почти няма безсмислени алкохолици – или аз съм богопомазана с обкръжението си или ние наистина сме едно добро бъдеще, което пораства.

Ние сме онези, които правиха оборота на интернет клубовете, докато буквално живяхме в чата. Ние сме и онези, които кандидатстваха без матури и с реални изпити по история. Научихме българския език и взехме нужното от него. Не всеки е длъжен да помни наименованията на стихосбирките на Славейков наизуст и в правилната им последователност – да, това е новото при нас, ние отстояваме различията в убежденията и личното си мнение. Отказваме да крачим под барабана на „длъжни сте” и да наизустяваме неинтересни за нас неща. Ако нашето поколение беше задължено да ходи на Ленински съботници или партийни понеделнишки събрания, сигурно до един  щяхме да бъдем изгонени от партията. За систематични отсъствия.
Защото ние сме готови да работим „непопулярна” работа, но да бъдем себе си.

Отказваме да бъдем част от „Системата”, предизвиквайки я да стане част от нас. Защото можем или най-малкото, защото имаме смелостта да опитаме.

 Призивите да се пише грамотно са само част от промените, които носим

Почти няма форум или Фейсбук група, които изрично да не изискват писането на грамотен български език и която да не санкционира потребителите, които пишат с латински букви. Все по-често в коментарите се изтъква не само съдържанието на статията или нейните тези, но и правописа и пунктуацията. В социалните мрежи това е още по-изразено – няма правописна грешка, която да не бъде поправена автоматично в следващите коментари. При това се надпреварваме кой ще бъде пръв, спорим и търсим отговори в сайтове, посветени на грамотното писане. Не вярвате ли?

Налага се. Иначе не бихте имали проблем с предвижването из Софийските или Варненските улици в последните седмици. Защото ние сме тези, които затвориха движението на Орлов мост и отстояха „свободата” на Морската градина. Живеем с абсолютното убеждение, че всичко в живота ни трябва да бъде правилно и справедливо и имаме право да се борим за това. Ние вярваме, че от нас зависи и го показваме, заставайки един до друг в защита на каузите си. И ако някои наши убеждения ни изкарват на „разходка” до „Цариградско шосе”, другите се наслагват бавно и неуморно в интернет.

Пишем. Пишем много и не крадем чужди текстове.
Спорим и изтъкваме правото на всеки да бъде цитиран независимо от вида на съдържанието, което произвежда – фото, видео, текст– и подписваме всяко произведение, защото уважаваме труда на създателя му.

Сред нас има все по-малко критици на изкуствата

Защото вярваме, че всяко създадено произведение има право да съществува, а нашето лично мнение си остава нашето лично мнение. Това, което правим е да споделяме и да създаваме, там  е нашата силата. „Но новото поколение роди феномена „хейтър”!”, ще възкликнете вие. А старото ни „подари” финансовата криза. Докато ние, кротко си пишехме в чатовете с връстниците от Африка и Австралия, вие обрахте нас, децата си. Сега ние, децата ви, работим и над това. И резултатите няма да закъснеят.

Все по-често получавам смс-и на кирилица. При все, че броят символи в едно съобщение написано на български език е едва 70, което е не повече от две кратки или едно по-дълго изречение. 160 са символите, с които разполагаме, ако пишем с латински букви. Никой не дискриминира азбуката, създадена от двамата братя, просто има технически ограничения – една буква, написана на кирилица изисква 2 byte-a или 16 bits, а един латински символ едва 1 byte или 7-8 bits, т.е. двойно по-малко. Остава ни да изберем с коя от двете азбуки ще използваме и дали няма да ги смесваме – действие, което наблюдавам все по-често в социалните мрежи.

Българският език все по-малко се използва самостоятелно

Заимстваме фрази от английския, немския, италианския и руския и шарим всичко, до което се докоснем. Просто отказваме да живеем шаблонно и скучно и имаме нужда от разнообразие. Падаме, понякога по-често отколкото летим, но поне опитваме.

И нека не звуча идеализирано, предизвиквайки у вас възмущението към моите суперлативни описания. Знам, че всеки е готов със списъка на поне 10 разочарования от „младите”, които може да излее в гневни коментари. Това е различното между вас и нас – не се боим от лошото мнение. Понякога тъгувам за професията „гледачка”, която предстои напълно да изчезне след някоя и друга година. Просто прекалено много вярваме в науката и възможностите си и пием кафето с мляко, без да разглеждаме кафейната утайка. Ние плануваме емоционално и действаме. Изморяват ни безкрайните и безсмислени разговори и ако трябва да определя поколението ни с едно прилагателно, то е „Вярващо”.  С всичките му последствия за околните.

Съзряхме за едно качествено живеене

А най-лошата част за някои от вас е, че сме готови да си го поискаме. При това в писмен вид и грамотно. Ако това не проработи, сме готови да излизаме на улицата. Спрете да повтаряте, че сме задръстени и залепени за компютрите си. Живеем в ерата на лаптопа и електронния четец, в който носим половината от арсенала на „Народна библиотека” и още толкова томове световната класика, които забележете, четем!

Упрекът, че използваме латиницата в Skype е неоснователен. Прародителите на чат-мрежите не поддържаха кирилицата, а ние бяхме прекалено малки, за да знаем как да сменим езика, на който пишем. Пускахме mIRC-ката[1] и се втурвахме в света на различията и информацията. Опознавахме интернет и се учихме да скачаме от тема на тема за секунди – умение, което толкова пречи на „Системата”. Споменах ли, че ни най-малко не я уважаваме? Защото тя притъпява нашето умение да бъдем различни и креативни, а ние просто не можем без това.

Пораснахме и установихме, че комбинацията от клавишите Shift+Alt променя за секунда избрания от нас език, а двойката Shift+Ctrl ни дава възможност да изберем дали да пишем на фонетичен български или с „малките червени букви”,  използвайки десетопръстната система. Вярвате ли, че някои от нас знаят какво е това и дори да ходили на изпити по БДС за машинопис? Просто имаме избор, търсим свобода и вярваме, че имаме право да я ползваме. Това е всичко, което обяснява нашите действия, понякога толкова нелогични за вас.

Сигурно трябва да кажа и нещо негативно

Просто за да има баланс в играта, но… Ще го оставя на вас. Винаги ще имате в какво да ни укорите и да ни скастрите, само че това ми напомня вица, който битува из социалните мрежи тази зима:

Младежите от блока събрали пари, за да изпратят съседките-пенсионерки на екскурзия до Холандия. За да видят най-после как изглеждат истинските „наркомани” и „проститутки”.

Усмихнете се и следващия път, когато започнете някоя досадна дискусия по празниците за грамотността или тоалетите на абитуриентите, не ни канете да се включваме в нея. Защото „правилните” младежи, нямат нужда от оплакванията ви, а „лошите” просто нямат уши да ви чуят.


[1] mIRC – чат система, създадена през 1995г.

* текстът е публикуван във в. “Преса”, бр. 193 – 19.07.2012г.

 

 

 

 

Дано не личи

Аз дойдох тихо с вятъра южен
и донесох ти мирис на лято и сол.
Преобърнах те, стана ти нужен
сред морето от сивкав ментол.

Аз донесох енергия, сила и врява
и умора, щастлива побрана във шепа.
С мен вълшебствата просто стават,
а аз тичам напред – бърза, лека.

Аз раздавам надежда открито,
не щадя свои мисли и сън.
В утро сиво и много сърдито
правя всичко красиво навън.

Аз коя съм? Значения няма.
Две зелени красиви очи.
По къдриците леко те галя.
И обичам. Дано не личи…

Пети

Ключове. Лампа.
Палто, закачалката.
Вкъщи е тъмно,
Няма я малката.
Няма я малката
силна и тъжна –
обич, забравена,
обич – ненужна.
Чантите с вино,
хляб и маслини.
Вкъщи си идвам,
всичко си имам.
Питаш се как ли е
онази малката.
Ето разказвам
без обиколки.
Continue reading

Телефонна война

„…дългата печал не е в природата човешка,

особено женската.”

Александър Пушкин

 Неговите смс-и тя четеше особено бавно. Не, тя съвсем не разтягаше удоволствието да чете една по една буквите, събирайки ги в срички, тя просто не можеше да повярва, че името му е изписано на дисплея.

Схемата беше пределно проста. Всеки път щом видеше името му, тя се стъписваше. Дълги пет секунди, не мърдаше изобщо, след което пристъпът на малоумие се заменяше с решителност. Тя бързо прочиташе съобщението му и натискаше червеното копче, т.е. “излез”. Поглеждаше умно встрани, сякаш не знае какво е това мобилен телефон въобще и няма никаква представа как се използва това нещо и започваше да си тананика някоя “философска” песен с текст от типа “тра-та-та ля-ля-ля”.

Десет минути по-късно, ръката й, сякаш отделена от тялото, сама посягаше и взимаше телефона. С шумна въздишка тя отваряше папката “Съобщения” и го прочиташе, потопена в ужасното чувство на крадец.

Схемата се повтаряше няколко пъти, до пълно научаване на съобщението, по възможност с всичките му препинателни знаци. Следваше драматичен жест, в който тя се хващаше за стомаха, който я присвиваше рязко и излизане от стаята.

До края на деня, Мария нямаше да вдигне телефона, обидена на апарата, че той си позволява да нарушава нейното безпаметно спокойствие. И така до следващия път…

Continue reading

20-годишните търсят, 20-годишните четат

Преди няколко месеца попаднах на спор, интелигентно наречен дискусията за културния сблъсък между поколенията на 20- и 40-годишните. Реших и аз да се изкажа (къде сте тръгнали без моето мнение!:), но уви! текстът ми не мина през ситото на редактора, който може би не го е видял въобще. Така или иначе отговор не получих, а желанието да се изкажа не се изпари. И тъй като си имам собствена “лична” медия, реших да го публикувам тук.

Нашумелият руски психолог д-р Андрей Курпатов в книгата си „5 мита за големия град” обяснява феномена „самота сред множеството”, толкова разпространен в Русия през последните години. Лесно и просто той казва, че трудно могат да си съжителстват поколения, които в различен етап от живота си са вярвали в различни неща. Нашите баби, възпитани и похлупени от комунизма, в който до посиняване са защитавали „общото благо”, сега изпадат в крайна трудност да разберат как така се борим „за себе си.”

Като цяло няма голяма значение дали ще си говорим за Русия или България, ясно е едно – и тук, и там комунизмът е оказал необратими повреди върху човешката психика. И ако винаги сме разсъждавали за това как той е повлиял върху политическа система, не винаги сме се питали какво влияние е оказал върху междуличностните взаимоотношения.

Continue reading

Фотографът


Стъпка „ПА” – едно от основните движения

в балетното изкуство

– Не ме търси! Не ме търси, чуваш ли!!! – удължаваше гласните тя, крещейки към угасналия дисплей на телефона.

В тишината се чуваше ремонтът на третия етаж и глухите звуци на затворен телефон. След няколко мига се чуха и сподавени ридания. Виковете на яростта се превърнаха в отчаяна слабост, изразена единствено в ритмични подсмърчания.

– Как можа? – питаше се на глас. – Как можа да се забъркаш с този смешник? Фотограф ми бил…

Continue reading

Наужким

Тя “уж” не мисли, пие чай
и разсъждава все за важните неща.
Които не засягат него, нито май
си спомня как изглежда той въобще.

А той не чака, тя да се обади.
Така де, “уж” не чака, както каза.
Чертае къщи и планира сгради,
а името й дълго нейде пази.

Делят ги “цели” 9 километра
по столичните тихи булеварди,
превърнала ги би във сантиметри
тя бързо, просто и без свади.

Но “уж” не мисли тя за него,
а той “уж” просто не я чака.
“Любов” прекръстена на “Его”…
Завеса. Тъпа липса в мрака.