Алюзия – намек, загатване, подмятане на нещо чрез назоваване на друго нещо, с което то има някаква връзка. Дума или израз, свързани с една мисъл, събуждат в съзнанието ни по асоциация друга мисъл. Например споменаването на Диогеновия фенер събужда мисълта за търсене на нещо трудно откриваемо; на Годо – на напразно откриване и т.н. Не бива обаче да се смесва с думата илюзия, която означава нереална представа и неоснователна надежда.
Източник: “Популярна реторика”,
проф. Боримир Кръстев
… people in my life all look the same…
Цирк. Маскарад. Никой не е себе си. Никой не знае какво точно трябва да прави и за това всеки гледа дисплея на телефона си и харесва публикации във Facebook.
Да живеят Wi-fi-a и самотата!
Колко е безсмилено е всичко наоколо, когато Те няма. А може би в момент просто осъзнаваш колко странен е светът. Когато сте двамата, нещата са по-различни. Създавате си ваш, собствен свят, в които вие сте правила, вие сте съдии. Свят-балон, в които съществувате, понятен само на вас, летящ само за вас.
А аз Те търсех. Търсих Те на толкова места. Опитвах толкова пъти. В Калининград, Ловеч, Пловдив, Благоевград… Опитах на Витоша, но атмосферата от Копитото не издържа живота в София. Не става. Затова пак опитвам. Този път в “Bedroom”-a, но и тук ситуацията не е по-различна. Поредно безсмислие. Просто балона го няма. Теб също. А около мен всички гледат отегчено към дисплея на телефона си.
Да живеят Wi-fi-a и самотата…
Алегория – дума или израз, с които се казва едно нещо, а се подразбира друго нещо. Това е средство, чрез което мисълта се завоалира, за да събуди интерес. Алегоричният израз има “два смисъла” – един пряк, буквален, и друг – преносен. Най-често алегория се използва при басните. Например в басня “Орел, рак и щука” по алегоричен начин се осмива разномислието и разнодействието на хората, както и невъзможността им да свършат определена работа, която изисква единомислие и единодействие.
Източник: “Популярна реторика”,
проф. Боримир Кръстев
“Сърцето има свой разум, който разумът не познава.”
Паскал
Кой как мисли не ми е много ясно. Виждам само, че резултат от различното мислене е пагубен за много проекти, идеи и сърца. Виждам още, че въпреки осъзнаването на различията, ние отказваме да го признаем. Колко по-лесно би било просто да кажеш “Да, разбирам и приемам мнението ти” и наистина да го направиш. Но не! Егото е човещинка и ние продължаваме да вярваме, че нашето мнение е наистина правилното. От друга страна, ако не вярваме на себе си то на кого? И тук дори социолозите с техните безкрайно нужни анализи няма да ни помогнат. Човек не обича да греши. Той иска да бъде прав. И неговото мнение да бъде онова, което е правилно и което тласка напред един проект, идея. Или сърце. Ирационално е мислене на сърцето ни. Това е отговор на всеки въпрос “Защо?”. Защото е такова. Ирационално.
Питам се какво би се случило със света, ако всички мислехме еднакво?
А ако думите “Да, разбирам и приемам мнението ти” бяха истина?
How free is you mind?
Силната жена не е тази, която тропа по масата и взима решения.
Тя е тази, която знае защо ги е взела.
Има едно такова странно понятие “избрана самота” и колкото странно е то, толкова рядко го разбират. Избраната самота е, чувството, което усещаш, когато съучениците ти отиват да пушат трева зад даскалото, а ти оставаш да се мотаеш в коридора, защото осъзнаваш, че това не е правилно. Дори не знаеш защо, просто знаеш, че не е. Избраната самота е, чувството, когато колегите ти се втурват в стаята на общежитието ти с крясъци: “Аре към “33″, а ти местиш поглед от тях към книгата, която лежи в скута ти и казваш спокойно “Не, благодаря”. Не защото не обичаш да танцуваш, а защото осъзнаваш, че онова, което ще се случи в “33″ ще бъде неправилно. Избраната самота е, чувството, когато излизаш с обещаващ младеж и на 5-тата минута минаваш на режим “Кимай и от време на време повтаряй “Да”. Просто защото осъзнаваш, че всичко което той иска е да покаже колко е умен/важен/богат/или прост и вие нямате абсолютно нищо общо. А един за друг вие сте неподходящо и неправилни.
В избраната самота има някакво достойнство. Възможност за лично решение, мнение, избор ако щеш. Но колкото и избрана, и достойна да бъде, чувството си остава самота. А колкото тежко и самотно да е – поне не е неправилно.
Готин. Всъщност името му е Сет Годин, но аз за краткост и ясност съм кръстила този човек просто “Готин”.
Харесвам логиката, мисленете и хумора на Сет и харесвам една от последните му книги “Малкото е новото голямо”. 183 прозрения, които съдържа безмислието, абсурда и глупостта, с която имаме честта да се сблъскаме в корпоративно-модерния ни свят са наистина чудесни. Убедена съм, че ако Готин има възможността да поживее шест месеца в пълна анонимност в България, той ще издаде “БГ “Готини” прозрения” поне в три това, а бройка на “прозренията” ще надхвърли многократно тези 183, които са отнели осен години да бъдат забелязани, осмислени и осмяни публично в блога на Сет. Хващам се на бас, че 6 месеца в българската действителност ще свършат много по-добра работа, но…
Една нощ мой скъп приятел Руслан Трад ми разказа, че арабската любов не е една. В арабския свят съществуват седем степени на любов. Бях изключително изненадана и докато получавах едно след друго редовете в скайп, грабнах първия тефтер, който ми попадна под ръката и започнах да преписвам.
Преди дни, различствайки тефтера, с който започнах новата си работа попаднах на тази страница, за да установя, че аз съм на последното, най-висшето стъпало. И тъй като то значи “смърт”, “убит от любов”, се усмихнах. В превод от гръцки “Анастасия” означава “възкръснала”. Щом последната любов ме е убила, значи е време за ново начало.
А ето ги и степените:
hob - среща с Любовта и леката тръпка от предстоящото щастие;
Всяка прилика с реални действащи лица и събития
е нарочна.
Вселено, къде ми е Яворът?! – питам тихо. После по-силно, а накрая крещя.
Не се членуват собствените имена, знам, но той е единствен. И е точно определен човек. И ти, Вселено, вярвам, че си разбрала за кого ти говорех. Кого толкова време си пожелавах от теб. Казват, че ако много силно желаеш нещо всичко ти съдейства – хората, събитията, случайността, късметът, … Вселената. Казват, само че желае ли се човек? Човек се обича и толкоз. Друго не може да поискаш от живо същество – забранено е. А аз пожелах. Човек. Нормален. Жив.
Хубаво го казва Андрей Кончаловский – “Всеки от нас живее, защото някой някъде го обича”. Във филма му “Дом на идиоти” главната героиня обича Браян Амадс. Много го обича. Дори отказва на чеченец да се ожени за него, защото “Браянчо си има нужда от мен, чака ме!” Гледах филма и се питах – дава ли си сметка моя “Браянчо”, че съм една от онези, заради които той живее…
купчина страх. Или я прескачаш, или оставаш с нея. Трети вариант няма.
